Работна експедиция „Ланджева дупка“ и защо си кръстихме лагерът „Сибир“.
Още през есента на 2022-ра година, Никола /Коко/ Ланджев и Герасим Леков извършват обстоен теренен обход из високите части на карстовата Понор планина. В изключително богатия на въртопи, див и необикновено красив район на местностите „Студена река“ и „Мътната локва“. Целта им е, откриването на нова и неизвестна до момента за пещерното дело пропаст, на чиито отвор група познати на Коко планинари, случайно са се натъкнали и са му разказали. Въпреки усилията, те не успяват да я открият, но именно там, в края на тази обширна планинска долина, попадат на един друг интересен и перспективен за работа обект. В землището на Свогенското село Брезе, в местността „Мътната локва“, откриват широк и дълбок скалист въртоп. Спират се именно на него, защото според тях, той не само че може би е най-старият в геоложко отношение в цялата околност, но и е дренирал огромно количество от водите в района. Тъй, като в близост се намира „Еждански извор“, това място е известно също и като „Еждан“, което пък е турска дума означаваща дракон, змей или ламя. Преценяват, че си заслужава да му се обърне съответното внимание и така заедно с други членове на П.К.“Искър“-София, организират 7-8 работни експедиции, в които за съжаление, аз все не успявах да се включа. Когато започват работа през лятото на 2023 година, въртопът е напълно запушен. Но с дружни усилия и упорит труд, копаейки в замръзналата, насред уж горещото лято земна маса намираща се в дъното на въртопа, успяват да го отпушат. Интересен факт е, че в самото начало на изкопните работи, от земята изскача змия. Тогава Коко, свързвайки случилото се и с името на близкият извор, сам предлага, обекта да бъде наречен „Еждан“. От отворилият се изключително тесен отвор, изведнъж започва да духа. От недрата на планината, срещу лицата им, започва да излиза стабилно и силно въздушно течение, а когато извикват в отвора, се чува силно кънтене. Всичко това, ги мотивира още повече. Съсредоточавайки усилията си успяват да слязат още няколко метра в дълбочина, където достигат до развиваща се хоризонтално въз тясна галерия, по тавана на която даже се наблюдават малки образувания. Така, след няколкократни къси работни експедиции, неусетно настъпва зимният сезон, който прекратява трудовият процес. След явно доста снежната за района зима, през пролетта на 2024 година, заварват въртопа отново запушен, в следствие на бурните води от снеготопенето. През лятото успяват да го посетят на два пъти, да изгребат и изхвърлят на повърхността натрупалата се земна маса и отново да го отпушат. За съжалени обаче, въздушното течение вече не е така силно и се усеща някак доста по-вяло, а липсва и кънтенето при вик в процепа. Явно силната вода е нанесла голямо количество камъчета и земя, които са направили някакво запушване в дълбочина.
Във връзка с всичко това, което ви разказах до тук, както и с необходимостта от продължаване на работата по този перспективен обект, почти на края на есенният и сух сезон, в периодът от 06-ти до 10-ти ноември 2024-та година, група ентусиасти от П.К."Искър"-София, в това число и моя милост, взехме решение да организираме и проведем последна за годината работна експедиция. А въпросните мераклии бяхме аз, Вихрен Петков, Герасим Леков, Валери Петров – „Док“, Юлиян Димитров, Рая Григорова, Даниел Колев и Иван и Сара Стефанови. След кратка дискусия по въпроса, всички целокупно и в чест на нашият скъп приятел Коко Ланджев определихме, че оттук нататък, както експедицията, така и самият обект трябва да носят името „Ланджева дупка“. Последва усърдна и доста сериозна подготовка по планираната пет- дневна експедиция, в която всички всеотдайно се включиха. Все пак това си е един по-дълъг период от просто един уикенд и определено трябваше да вземем решение по доста въпроси, като каква и колко храна трябва да предвидим, колко вода и какви други напитки да закупим, щабна палатка в която да държим всички тези продоволствия, а и да можем да се приютим в нея, при влошаване на метеорологичните условия. Та нали все пак ставаше въпрос за почти средата на месец ноември. Затова Вихрен, след бая разисквания по въпроса, закупи една малка къмпинг печка, която да инсталираме в общата палатка, а пък ние с Дани изработихме една квадратна ламарина с дупка в средата, която да монтираме в обособеното за целта място на палатката и през която да премине кюнецът. Също така се снабдихме и с нов и мощен акумулаторен перфоратор за клубните цели, подготвихме и още няколко по-малки лични такива, множество ръчни подривни инструменти, кофи, работни въжета и ред други неща, които сметнахме за необходими. Когато бяхме напълно готови с организацията, започнахме да следим стриктно прогнозата за времето и да чакаме с нетърпение да настъпи момента.
В сряда, 06-ти ноември 2024г., в ранният следобед, аз, Юли, Дани, Вихрен, Док и Иван се събрахме в село Гара Бов, натоварихме предварително приготвеният багаж по колите и доизчистихме последните щрихи. Това, разбира се не мина… или пък направо си мина по вода… Зависи от гледната точка… Докато пълнихме с вода единият от бидоните, приготвен от Док и натоварен в ремаркето закачено за автомобилът му, същият се спука и от него обилно започна да се лее вода… Така в последният момент, като по чудо успяхме да намерим друг в железарията в селото. Напълнихме го, притегнахме всичко и лека полека поехме към целта. Герасим щеше да се присъедини към нас в петък сутринта, а пък Рая и Сара следобедът. Аз обаче, за съжаление, не успях да си взема отпуска и се налагаше, баш в средата на експедицията, да се прибера и да избутам две нощни смени и след това отново да се включа в работния процес.
Водени от Юлката, преминахме през село Заселе, а после и през село Зимевица. Тук изоставихме асфалта и поехме по насипаният с трошляк черен път, водещ към село Брезе. Когато се изравнихме с безименната кота, намираща се западно от връх „Препасница“-1470 м., завихме в северна посока и продължихме по значително по-лош черен път. Постепенно същият взе да става значително каменист, като на места, бе доста стръмен и осеян с едри и стърчащи камъни. След, като преодоляхме най-високата му точка и малко след „Сухия връх“- 1454 м., взехме да се спускаме надолу. Преминахме покрай губилището на река „Студена река“, в която по това време на годината вода липсваше и продължихме в западна посока, движейки се по мекият и тревист път, вървящ по най-ниската част на тази красива високопланинска долина. И ето, че след десетина минутки достигнахме местността „Мътната локва“, където се намираше обектът ни.
Когато пристигнахме, часът наближаваше 17:00 и слънцето почти се бе скрило зад заобикалящите ни височини. Слънчевите лъчи, обагрили в ярко червено близките върхове и приятната есенна топлина, бързо взеха да отстъпват мястото си на студа и тъмнината. Без да губим време, разпределихме задачите и се захванахме с изграждането на лагера. Юли, Иван и Док отидоха да съберат дърва, а ние с Дани и Рен, започнахме да разпъваме щабната палатка. Справихме се с тази задача доста бързо но, когато стигнахме до монтажа на кюнеца за печката се оказа, че отворът на ламарината, която предварително бяхме изработили с Дани, е твърде малък за да може същият да премине през него. Беше се получило някакво недоразумение при измерването на вътрешните и външните размери на кюнеца… За щастие точно в този момент останалите се върнаха с цяло ремарке сухи дърва и ние им споделихме какво ни терзае. Док измъкна от джипката си един акумулаторен ъглошлайф и след малко проблемът бе разрешен. Студът започваше усилено да „хапе“ и бе време да запалим печката и лагерният огън. Последният бързо се разгоря и отвърна въздухът около него. Не бе такъв обаче случаят с печката… Дали защото бе чисто нова и обгаряше или пък кюнеца не дърпаше добре, общата палатка се изпълни с такава лютива димна завеса, че бързо изхвръкнахме навън, като разтворихме всички възможни отвори. А през това време, докато тя се проветрява, опънахме останалите палатки. След това дружно наобиколихме лагерният огън, нарязахме си мезета и си сипахме по напитка. Вдигнахме наздравица, с пожелание за успешна експедиция, а след малко и мръвките зацвърчаха върху жаравата. Около огъня бе приятно топло, но на метър и половина в страни, студът направо щипеше. Докато обсъждахме този факт, изведнъж забелязах, че краставиците, които си бях нарязал за мезе, са замръзнали… Палатките и колите също доста се бяха заскрежили. Че колко ли градуса бе паднала температурата. Вихрен се разрови из неговият джип и извади от някъде един термометър. Само след няколко минути останахме втрещени от резултата. Пред невярващите ни очи, на екрана на термометърът се изписа резултата от измерването … минус 19 градуса… Ама как е възможно. В началото на ноември, толкова ниски температури. Повторихме, че даже и потретихме измерването и то на различни места…, но промяна в резултата нямаше. Печката в общата палатка продължаваше да пуши и не позволяваше да се приютим в нея. Вътре пак си беше студено, но определено температурата бе доста по-поносима и приятна, обаче въздухът продължаваше да люти непоносимо. И така, лека полека всеки се ориентира към своята палатка, понеже нощта взе да напредва, а на сутринта ни очакваше работа. За да ни бъде по-комфортно, Рен раздаде на всеки по един термофор и по един загряващ стикер. Напълнихме грейките с гореща вода, активирахме стикерите и си легнахме, добре увити в спалните чували и с по едно родопско одеяло в допълнение. Да ви кажа, изобщо не съм усетил студът отвън и кога съм се пренесъл в страната на сънищата.
На сутринта топлите слънчеви лъчи ни събудиха около 9 часа. Всички се бяхме наспали добре и побързахме да се погрижим за сутрешният си тоалет. Набързо си спретнахме закуска, пихме по кафе и разпределихме задачите за деня. Докато закусвахме, Ванката сподели, че снощи, малко преди да си легнат, насред огъня, в едно от горящите дървета, се е появил отвор, досущ приличащ на прилеп и даже успял да го снима. Всички разгледахме с интерес необикновеното явление и единодушно го приехме, като един вид поличба за успех. След това, ентусиазирани от този пламтящ среднощен прилеп, се захванахме за работа по обекта. Други отидоха да набавят още дърва, а трети се заеха с приготвянето на питателен обяд. Работата вървеше добре. Поразширихме галерията, изхвърлихме събралата се скална маса и започнахме да копаем силно замръзналата земя, в намиращото се на около 10-тина метра от входа, дъно на дупката. Времето обаче напредваше и аз трябваше да тръгвам. Както вече ви споменах, предстояха ми две поредни нощни смени. Преоблякох се, пожелах им спорна работа и по-меки нощни температури и тръгнах към цивилизацията. Вихрен ми бе споделил трака за пътя извеждащ на прохода „Петрохан“ и понеже ми бе казал, че е доста по-хубав от този по който дойдохме, реших да се прибера по него. Оказа се, че прибирането ми бе с около час по-дълго, но определено пътят бе в пъти по-лек, хубав и приятен. Да ви кажа, направо ми се видя, като една истинска „магистрала“, пред този през Зимевица.
В петък сутринта, след нощната смяна, Дани се свърза с мен по телефона. На лагера нямаше никакъв обхват на мобилните мрежи, но заедно с Юли бяха отишли за дърва и бяха намерили място с такъв. Та Дани ми съобщи, че през изминалата нощ е било доста по-студено и температурата е паднала до минус 21 градуса, а в общата палатка, печката пак си е пушела и вътре, не е можело да се седи. Обаче са повторили процедурата от миналата нощ и са спали относително добре. В момента било слънчево и доста приятно топло. Помоли ме, като идвам да донеса още чай, нещо сладко, минерална вода и ако е възможно, резервна гума за ремаркето, тъй като едната му такава била силно нацепена и заплашвала всеки момент да се предаде. Обещах да направя всичко възможно за да набавя нужното, пожелах им успех с работата днес и прекратихме връзката. Без да губя време, минах през вкъщи, взех с мен съпругата ми Стефани и малката ни дъщеричка Симона и заедно отскочихме до София. Там закупихме още няколко термофора /грейки за топла вода/ и още загряващи стикери. Прибрахме се навреме и успяхме да ги предадем на Рая и Сара, точно преди да отпътуват към лагера. Също така, поставих и въпроса с резервната гума за ремаркето, пред моят тъст Иван Вутов. Той каза, че такава няма, но ще се опита да измисли нещо. След това легнах да поспя, а после изкарах и втората нощна смяна.
На сутринта в събота, се прибрах от работа, хвърлих си един душ, хапнах, пих едно ободрително кафе, видях се с жената и детето и след това тръгнах за лагера. За щастие резервната гума бе вече на лице и след, като я натоварих в колата, се отбих до магазина да напазарувам заявеното и отпътувах. Понеже отново минах през „Петрохан“, за около два часа, баш по обяд, пристигнах на обекта. А там кипеше работният процес. Едни се занимаваха с приготвянето на храната, а други бачкаха по обекта. Добре, че успях да докарам резервната гума. Старата, така се бе разцъфтяла, че ремаркето бе напълно неизползваемо. Преоблякох се набързо и се впуснах да им помагам, а пък Юли и Дани след, като смениха гумата отидоха за дърва. В дупката работата спореше и най-после успяхме да преодолеем замръзналият земен пласт и пръста надолу започна да става влажна и рохка. Докато с Рая се занимавахме с това, а другите изкарваха изкопаното на повърхността, у нас възникна идеята, да проверим въздушното течение в дупката. Юли ни спусна една запалка, а аз разпрах джоба на работния си гащеризон. След това го запалихме в най-ниската точка на галерията. Когато се разгоря добре, го изгасихме и същият взе да дими обилно. Всичкият този дим обаче, не се задържа нито за секунда при нас, а с голяма бързина изчезваше надолу в тесните цепки в дъното на галерия. Тоест дупката активно всмукваше навътре. Съобщихме на останалите резултатът от проведеното спелео-климатологично изследване и продължихме с изкопната дейност. Малко преди слънцето да се скрие, споделих на Герасим за проблемът с пушещата печка в общата палатка и го заведох да погледне. А той възкликна, че решението било много просто. Кюнецът бил много наведен и според него, за това не дърпал добре. Взехме едно желязо и малко тел и бързо го изправихме. След това, докато в палатката още бе топло от нагрелите я през деня слънчеви лъчи, веднага запалихме печката. И о, чудо. Тя наистина бе престанала да пуши и въздухът в палатката не лютеше. Явно тази вечер, най-после, щяхме да се подслоним в нея и да избегнем неприятните минусови температури отвън. Поставихме на Рен и Дани задачата, докато стягат вечерята, която бе яре готвило се цяла нощ заровено в дупка под огнището, салати и други мезета, да подържат и огъня в печката, а пък ние продължихме с работата по обекта. Когато се стъмни и в дупката взе да не се трае от студ, спряхме работният процес, преоблякохме се и всички в купом, най-после, се събрахме в щабната палатка, където бе доста приятно и топло. Навън времето бе студено и доста неприятно ветровито. Синоптичната прогноза вещаеше трайно разваляне на времето и обилни дъждове, и то още от неделя следобед. Докато си пийвахме и хапваме сладко, обсъдихме прогнозата и решихме, че ако утре сутрин времето се е променило и има опасност от падане на мъгла и обилни валежи, да негубим нито секунда, а да стягаме багажа и да се прибираме, докато е време. По тези места шега с времето е недопустима. Падне ли мъгла, остава дълго и е гъста, като кисело мляко. А пейзажа става еднакъв навсякъде. Шансът да се объркаш насред нищото е почти сто процентов. Обсъдихме и изключително ниските температури върлуващи по тези места, както и възможността дъждът бързо да премине в сняг. И така, от дума на дума, се роди идеята, че имайки предвид ненормалният студ наоколо, то на нашият лагер, някак си, най би му подхождало името „Сибир“. Навън вятърът се усили, а температурата, за разлика от изминалите нощи, бе само около минус осем. Обаче всичко наоколо се покри с дебел слой скреж и побеля. Небето все още бе ясно, но какво ли щеше да бъде на сутринта. Когато привършихме с вечерята, напитките и сладките приказки, спазихме процедурата с грейките и стикерите и си легнахме.
В неделя сутринта, на 10-ти ноември след, като се събудихме видяхме, че слънцето не е така ярко, а вятърът продължаваше да духа силно. Времето хич не бе топло, а от източна посока, и то с бързи темпове, настъпваха плътни и сиви облаци. Явно синоптиците щяха да познаят и бе време да събираме лагера и да се прибираме. След, като закусихме, дружно се захванахме със задачата. И така, за около два часа бяхме готови и всичко бе прилежно събрано и натоварено по колите. Направихме един последен оглед, да не би нещо да сме пропуснали и потеглихме. Герасим, Рен и Док решиха да се приберат през „Петрохан“, а останалите поехме по пътя през Зимевица и оттам към Гара Бов. Докато пътувахме, времето ставаше все по-лошо. Облаците се вплътниха и добиха стоманено сив цвят, а и стана още по-студено. Когато дружно пристигнахме вкъщи, Стефи ни посрещна в механата с топла прясно опечена домашна питка и цял казан гореща рибена чорба, които специално бе приготвила за да се сгреем след няколкодневното студуване на обекта. Ох, колко бе вкусно всичко. Балсам за душата. Както подобава, си отворихме и по бира и потънахме в сладки и весели приказки, обсъждане на преминалата експедиция и бъдещите ни творчески планове.
Ето и снимки от проведената работна експедиция „Ланджева дупка“:
Автор: Стефан Карлов