Проведен успешен теренен обход, в местност "Жельок", на място известно на старите хора от района, като "Дупката", намиращо се в землището на Свогенското село Лакатник.
.
Преди известно време, Даниел Колев ми съобщи, че негов приятел на име Бисер Ангелов, който живее в село Гара Лакатник, му е разказал за отвесна дупка, която помнил от малък. Същата се намирала насред гората, в близост до махала „Билото“ на село Лакатник и даже му показал, горе-долу къде се пада на картата на „Google Maps“. Това бе много интересна информация, която на всяка цена трябва да се провери, тъй като, доколкото знам, според картотеката на БФСп, а и във файла с координатите на пещерите и пропастите в България, точно там не фигурира такава и най-вероятно се касае за нова, неизвестна и непроучена пропаст. След, като Дани ми изпрати предполагаемото местоположение, аз на свой ред прегледах картата на „OruxMaps“ и установих, че местността в която трябва да се намира въпросната дупка, се нарича „Жельок“. Понеже знам, че дядото на моята съпруга Стефани Карлова Илия Грозданов е живял и отраснал в махала „Билото“, веднага му се обадих по телефона, за да видя, дали знае нещо по въпроса. Той ми каза, че в тази местност има голяма и равна ливада. Западно от нея, в посока към масива на връх „Градището“, и точно под ливадата, започва стръмен склон, обрасъл в букова гора. Именно това място, навремето старите хора, наричали „Дупката“. Ала за съжаление, той никога не бил бродил точно там из гората и не знаеше дали наистина има пропаст. Благодарих му за ценната информация и си рекох, че тая работа едва ли ще да е случайна… Защо ще го кръщават точно „Дупката“, ако там няма такава? Поразрових се и из интернет пространството, където попаднах и на друга интересна информация за района. В интерактивната книга „История на село Лакатник“ написана от Кръсто Пешев Балкански и публикувана на сайта https://www.calameo.com, прочетох следният текст:
„Турците открили, че на Градището има българска войска, доведена от Северозападна България от един болярин. Част и от местното население се присъединило. Боляринът поел защитата. Турците обкръжили тази естествена крепост с отвесни скали и поискали боляринът да се предаде. Той отказал. Турците пристъпвали до крепостта, но българите ги отблъсквали. Няколко дена стояли около крепостта. Но не нападнали. Намерили една жена в лозята на Виноград и й казали, че ще я оставят жива, ако им каже как да превземат крепостта. Тя казала, че не може лесно да се превземе. Хората имат хамбари със жито и много черковен добитък. Само жаждата може да ги предаде. Трябвало да се открие тръбопроводът и да се прекъсне. „Затова – рекла тя – давайте зоб на един кон и не му давайте вода три дена. Той ще открие водата и ще почне да рови с копитата“. Конят започнал да рови с копитата си в ливадата в местността „ Жельок“. Турците разкопали и прекъснали водата. Настъпил ужас за хората. По- смелите нощно време се спускали със съдове за вода при изворите около Градището. Турците ги причакали и избили. Няколко войника се скрили в „Милината дупка“, в западната част на крепостта. Турците ги забелязали, примъкнали дърва и ги подпалили. Войниците изгорели.
Турците са дошли от Мала Азия и станали господари на целия Балкански Полуостров. В 1393 г. Търновското царство паднало в техни ръце. Няколко гръцки семейства. В една тъмна нощ защитниците на черквата я напуснали. Преди напускане на черквата свещеникът закопал парите в „Милината дупка“ и поставил нишан – белег- кръст. Човек от Люти брод неотдавна извадил парите и почнал веднага самостоятелна търговия с дърва. И сега личи откъде е извадено котлето с парите. Преданието говори, че свещеникът закопал черковните вещи в черквата, но никой не е копал за тях.“
Значи излиза, че из района се крият повече от една неизвестни за българската спелеология дупки и воден от това, взех решение, при първа възможност да отида на мястото и да му дръпна един обстоен обход.
Това се случи в събота, на 05-ти април 2025-та година. Времето навън изглеждаше хубаво, а и денят ми бе свободен. Въпреки, че вечерта трябваше да съм нощна смяна на работа прецених, че времето най-вероятно ще ми стигне да обходя района. Казах на съпругата ми Стефани Карлова на къде смятам, както се казва, „да ме отвее вятъра“, сложих необходимото в една раница, метнах се в колата и се отправих от село Гара Бов, към Лакатнишката махала „Билото“. Когато пристигнах, оставих колата на една полянка до пътя с GPS координати: 43.0645590 23.4399828, намираща се баш до връх „Потука“ тъй, като натам същият ставаше доста кален, та прецених, че излишни главоболия не ми трябват. Метнах раницата на гръб и закрачих по пътя, водещ към местността „Жельок“. След леко спускане, превзех отсрещното възвишение и завих наляво, като преминах покрай заслонът с оброк „Св.Троица“. Продължих нататък, като пътят взе лека полека да се спуска надолу. И така, след около има няма два километра, от мястото където бях оставил колата, се озовах насред голяма и равна ливада, в чийто западен край сивееше още нераззеленила се букова гора. Явно бях достигнал въпросната местност. Точно от края на гората, воден от изпратените ми от Дани координати, се шмугнах в нея и започнах да се спускам по осеян с едри камъни стръмен склон. След около петдесетина метра, пресякох черен горски път и продължих да се спускам надолу, след него. Тук пейзажът стана още по-каменист. Навсякъде всред гората се въргаляха едри и ръбести скални късове. Скалата обаче не бе баш варовик и ентусиазмът ми леко взе да се поизпарява. Но, нещеш ли, след още има-няма сто и шестдесет метра, забелязах интересно хлътване на едно относително равно местенце. Отидох при него и ето, че пред мен, в осеяната с кафява есенна шума земя, чернееше неголям пропастен вход. Значи в крайна сметка наистина има дупка и информацията се оказа вярна. Погледнах картата и според нея, се намирах на около 942 метра надморска височина, на място с GPS координати: 43.0750489 23.4243690. Веднага ги изпратих на Стефи, след което и се обадих и по телефона, за да и съобщя новината. Оставих раницата, сложих си каската с осветлението и чифт ръкавици и взех да оглеждам отвора. Същият бе с неправилна форма и не голям диаметър. Размерите му бяха около метър, на не повече от седемдесет сантиметра, а скалите във вътрешността му ми приличаха на варовити пясъчници. Виждаше се, че след около три-четири метра дълбочина, галерията прави чупка в североизточна посока. За беля, точно в този момент, от вече доста позаоблачилото се небе, взе да се сипе обилен дъжд… Егати му и късмета… Добре, че винаги в раницата имам дъждобран. Веднага го нахлузих и докато се чудих, какво да правя при създалата се ситуация дъждът взе, че спря и отново взеха да се прокрадват слънчеви лъчи. Свалих дъждобрана и отново взех да оглеждам входа. Слизането „ на класика“ ми се видя относително безопасно въпреки, че прахоляка върху скалите се бе навлажнил, но слязох внимателно до чупката. След около има-няма два метра леко наклонена част се виждаше, че след чупката галерията отново става отвесна, обаче значително се стеснява. Но тъй, като бях сам, а и наоколо ми се стори доста лабилно прецених, че не е безопасно да прониквам по-навътре. Щракнах няколко снимки и внимателно излязох на повърхността. Набързо заснех и няколко снимки на входа, като снех и координатите му. Чух се, по телефона, със моят съмишленик Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“ - София, като също така му изпратих координатите и няколко снимки. Той се зарадва на новото откритие и потвърди моите подозрения, а именно, че става въпрос за варовити пясъчници. Подсети ме, че пропастната пещера „Семова яма“ при село Миланово, също е развита в такъв тип скала. Тя, както знаете е с обща дължина 67-метра и дълбочина от минус 58, като съществува перспектива да се открие и продължение. А това означава, че определено си заслужава, това ново откритие, в бъдеще да бъде проучено по-обстойно. Благодарих му за информацията, събрах нещата в раницата и понеже, все още имах време, тръгнах към близкият връх "Градището". Можеше пък да имам късмет и да успея да открия, къде се крие „Милината дупка“, за която прочетох в книгата на Кръсто Балкански. Вървейки по рида, изведнъж попаднах на черен път, движещ се в необходимата ми посока. След около триста метра спускане по него, се озовах при един трафопост, чиито GPS координати бяха: 43.0763959 23.4183441. Тук обаче, пътя правеше десен завои и вече не ми бе от полза, та затова го изоставих и взех да се оглеждам за пътека, водеща към „Градището“. От дясната страна на трафопоста, започваше такава и без да губя време, тръгнах с бързи крачки по нея. След, около 660-670 метра, излязох на малка полянка в чиито южен край, се забелязваше горната част на висок скален венец. Застанах на ръба му и започнах да се наслаждавам на откриващата се навред красива гледка. И така, докато си зяпах в западна посока забелязах, че във венеца под мен, чернее вход на някаква дупка. Имаше удобен подстъп и внимателно слязох до него. Оказа се, че след напомнящият на някои анатомични органи у жените вход, следва малка и плитка хоризонтална пещера, чиято галерия бе с дължина едва около 5-6 метра. Естествено веднага снех и нейните GPS координати, като същите бяха: 43.0787141 23.4106941 и заснех няколко снимки, както от вътрешността и, така и на входа. Тъкмо тръгнах да се изкачвам към полянката, когато изведнъж проехтя звука от мощна гръмотевица. И за да бъде щастието пълно, отново от небето плисна пороен дъжд. Явно бе време да приключвам с обхода и бързичко да се придвижа към колата. Със светкавиците и гръмотевиците шега не бива, пък и нали довечера бях нощна смяна. Таман и да се прибера навреме за да се оправя спокойно за работа. Нарамих раницата и тръгнах към мястото, където бях оставил колата. За около тридесетина минутки успях да се добера до нея, а оттам по живо, по здраво, се прибрах в Гара Бов. За в бъдеще остава задачата да се до обходи масива на връх „Градището“, за евентуалното откриване на „Милината дупка“, за която вече стана въпрос по-нагоре в текста и за която предполагам, че е с по-големи размери, от тази на която аз се натъкнах в скалите. Кой знае, може пък обхождайки, да попадна и на други неизвестни отвори из района. А докато чакам това време да настъпи, ще се възползвам от случая, за да се опитам да събера малко повече информация от местните жители.
Когато се прибрах вкъщи, споделих с останалите членове на П.К.“Искър“-София, информация и снимки за новите открития, които им изпратих във „Viber“ групата на клуба.
Ето и малко снимки от тях:
* от дупката в местност „Жельок“:
* от дупката при връх „Градището“:
Автор: Стефан Карлов