Разказ за посещението на пещерите "Мечата дупка" с БФСп. N 0773 и "Мършата" с БФСп. N 4469, намиращи се в землището на с. Типченица.
Бях аз Стефан Карлов и любимото ми куче Тара, а датата бе 15.03.2023 година.
Бе 15-ти март сряда. Времето бе топло и слънчево. Съпругата ми Стефани бе на работа, а аз бях почивка. И тъй като нямах никакви задачи, реших да направя една разходка. За съжаление, поради това, че бе работен ден, нямаше никой друг свободен, който да взема с мен. Разгледах картата и погледа ми се спря на пещерите „Мечата дупка“ и „Мършата“, намиращи се в района на Мездренското село Типченица. Прегледах ги на бързо в картотеката на БФСп, стегнах раницата и заедно с куче Тара, се натоварихме в колата и отпрашихме натам. Пристигнахме относително бързо, и тъй като бях прегледал местоположенията на двете дупки, реших първо да посетим „Мечата дупка“. Оставихме колата на една отбивка на асфалтовият път, малко преди селото, с GPS координати: 43.0669925 23.6945838, взех раницата и с кучето тръгнахме по черния път, започващ от отбивката. Според координатите и данните в картотеката, пещерата се намираше някъде между местностите „Вретенар“ и “Могилите“, а GPS координатите и са 43.06860 23.69410. Обаче, гледайки местоположението и на моята карта, установих,че всъщност самата местност се нарича „Меча дупка“. След, като изминах около сто и десетина метра по черния път, воден от GPS-а, свихме надясно и без пътека тръгнахме през гората. За около десетина метра терена бе равен, а после изведнъж стана доста стръмен. Естествено , храсти не липсваха. Спуснах се по наклона, провирайки сe измежду тях и се озовах на една равна, но тясна площадка, а от лявата ми страна започваше нисък скален венец, в който след около десетина метра се открои входа на пещерата, който не се отличаваше с големи размери. От дясната му страна, с червена боя, бе надписан и номерът „0773“. Значи това беше дупката. Координатите бяха точни. Извадих каската с осветлението от раницата, сложих си ръкавиците и се мушнах в отвора. Тара, обаче изобщо не проявяваше интерес и се излегна отвън до раницата. От относително тясното, но високо предверие, галерията рязко се сниши и стана като „Фурна“. Разстоянието от тавана до пода не позволяваше да прелазя. Пода бе прашен и осеян с шума. Започнах да изгребвам с ръце шумата и земята и да си правя канал, през който да мина. За няма и две минутки бях готов и се проврях през „Фурната“. След това тавана на галерията отново се издигна и стана за патешко ходене, а широчината и бе около метър и малко. Наблюдаваха се малко и доста изсъхнали образувания. Галерията имаше няколко и доста тесни разклонения и общо взето, това беше. Все пак дължината на пещерата бе само шестдесет метра. Тръгнах да направя някоя и друга снимка, но когато вдигнах телефона на височината на очите си забелязах, че по ръцете ми лазят много буболечки. Първоначално си помислих, че са мравки, но когато се загледах по отблизо, с ужас установих, че това са бълхи… Като се погледнах се оказа, че са ме полазили целия. Това рязко ме накара да зарежа снимането и изхвърчах навън, като тапа от шампанско. После ми се наложи цялостно събличане на дрехите и обувките и то на почетно разстояние от входа на дупката, та едвам се изтупах и изчистих от тия "пущини"… Добре, че кучето не се завря заедно с мен….ужас. Като стигнахме при колата, преди да се качим в нея, отново последва оглед и изтупване на дрехите. Поехме към другата дупка, носеща звучното име „Мършата“. Според картата и GPS координатите и 43.03960 23.711180, същата се намираше в близост до махала „Креща“. Махалата се оказа доста отдалечена от селото, но пък асфалтовият път не бе лош, въпреки, че бе доста тесен. Малко преди да стигна до махалата, в дясно, точно до пътя, забелязах някакви руини, с параклис и навес до тях. Реших на връщане да ги разгледам. Подминах ги и продължих по пътя. Оставих колата на една отбивка с GPS координати 43.0395288 23.7106546, от ляво на пътя и тръгнахме с Тара през гората, намираща се от страната но отбивката. Според координатите пещерата се намираше на около стотина метра по права линия. Направи ми впечатление, че местността бе доста карстова. С няколко въртопа и доста кари. Стигнах до едно сухо деренце и продължих по него. Така за нула време достигнах до входа на пропастната пещера. И тук 
координатите се оказаха точни. Той бе голям по размери и изглеждаше все едно, че под него се крие голяма пропаст, а не само дванадесет метра отрицателна денивелация и петнадесет хоризонтални части. Хвърлих раницата и си сложих каската и ръкавиците. Вързах Тара на едно дърво за всеки случай и влезнах във входа. След слизането ми „на откатерване“, на шестият метър стигнах до отворите на два кладенеца. Единият, падащ се по външно, бе напълно отвесен и достатъчно широк, че да не става за слизане „на класика“. Другият пък бе също доста широк и отвесен, но забелязах, че точно срещу входа има относително удобни стъпки и хватки, по които да сляза до долу. На тавана над мен забелязах малко и доста тъмни на цвят сталактити. Тъй като имах едно късо прусече в раницата, реших да го вържа и пусна за придържане. Както е казала онази монахиня от известният виц „…сигурното си е сигурно…“. На дъното му установих, че с тесен проход двата кладенеца са свързани по между си. Направих няколко снимки и се измъкнах на повърхността. Оправих багажа, развързах кучето и се върнахме при колата. Както бях решил, спрях на въпросните руини. След, като ги разгледах, от поставената информационна табела установих, че руините са на манастир, носещ името „Св.Никола – летни“, а днес малкият параклис от отворен тип носи същото име. Седнах да хапна на навеса, който бе оборудван с доста голяма маса и дълги пейки около нея, а Тара намаза едно пакетче гранули. След, като си починахме, се качихме в колата и се прибрахме в къщи.
В заключение бих казал, че в „Мършата“ , не пречи да се екипира с 15-тина метрово въже и да се пусне с "джаджи", за по интересно и доста по сигурно. Но определено в "Мечата дупка" едва ли ще се върна някога....