|
Разказ за посещението ни в пещера БФСп 4185 „Великанските очи“, намираща се в землището на Мездренското село Старо село.
Бяхме Стефан и Стефани Карлови, с нас бе и вярното ни куче Тара, а датата бе събота- 11-ти март 2023 година. След, като от поне две седмици разглеждах картите и рових в картотеката, коя интересна дупка да посетим, в крайна сметка със Стефи си избрахме тази пещера, носеща интересното име "Великанските очи". В картотеката пишеше, че има образувания, а пък в "Caves4at" имаше публикувани доста снимки, една, от които бе на самите великански очи. Харесаха ни и избрахме да я посетим на 11.03.2023г., тъй като тогава и двамата бяхме свободни. Видяхме публикуваните координати и спрямо тях установихме, че най-удобният изходен пункт за посещението на пещерата е Долнобешовишкия манастир "Св.Арх.Михаил", до който води черен път от село Долна Бешовица. Съботното утро настъпи и ние стегнахме багажа, натоварихме го в колата, качихме в багажника куче Тара, и се насочихме към Романското село Долна Бешовица и намиращият се в близост манастир. В края на селото, в посока град Роман, от асфалтовият път, в дясно, се отдели маркираният с табела черен път, водещ към манастира. Пътят се оказа що-годе добър и бързо стигнахме до въпросния манастир. Единствено ни притесни факта, че бе доста мокър и кален, от снощният дъжд, и колата, така да се каже се "носеше" по него. Нагоре бе по-стръмен и решихме, че ще е по-безопасно да оставим Хондата до него и натам да я караме пешачката. Разгледахме манастирчето, което се оказа доста старо и интересно, нарамихме багажа и тръгнахме по продължаващият нагоре черен път. След като изкачихме наклона и излязохме на сравнително равно, пред нас се ширна едно голямо пространство от обработваема земеделска земя. Тя се падаше отляво на черния път. Продължихме покрай нея и малко след края на блока, при място с координати: 43.1849428 23.8569171, завихме през гората и храсталаците наляво, в посока близкото голо възвишение и след малко, водени от GPS координатите: 43.1829 23.855, стигнахме при входът и. Той беше силно обрасъл с храсталаци, но въоръжени с триончето и мачетето, които носихме в раниците, с малко усилия успяхме да го изчистим. Входът представлява широко и високо като стая пространство. Обаче веднага пред нас се изправи стена, в чиито два срещуположни края по диагонал се намират два тесняка. Огледахме ги и след като видяхме, че десният и по-ниско разположен отвор, е по удобен за преминаване, се мушнахме през него. От другата страна ни посрещна дълга, висока повече от входното пространство и малко по широка от него галерия. Беше пълна с прилепи. Някои летяха, а други си висяха от стените и тавана. Навсякъде по пода имаше значителни количества гуано, а въздуха смърдеше ужасно от него. Едвам се дишаше. Продължихме навътре, а натам картинката бе същата. Даже количествата на прилепите, гуаното и смрадтта се увеличаваха, а обема на галерията намаляваше. Обувките ни затъваха наполовина в дебелият слой гуано. Постепенно от изправено положение преминахме в приклекнало и накрая пълзящо. Наоколо имаше образувания, но някак от задуха, не успяхме да им се зарадваме. В края на дупката достигнахме и образуванието, което бе дало името на пещерата. Дааа...наистина все едно чифт великански очи гледаха към нас. Снимахме ги и тъй, като вече ни беше станало много лошо, особено на Стефи, бързо поехме към изхода. Излезнахме навън и ни трябваха около 15тина минути, за да се окопитим и да се надишаме на чистия въздух. Куче Тара, която изобщо не посмя да си мушне муцуната зад тесняка, ни изчака пред входа. Явно бе усетила, че ще бере ядове. Повече прилепи на едно място не бяхме виждали никога. Иначе пещерата е с дължина 127 метра, които зареди задуха ни се видяха три пъти повече. Тъй, като времето бе облачно, мрачно и доста ветровито и въпреки прокрадващите се от време на време слънчеви лъчи, бе доста студено, решихме да не се застояваме прекалено пред входа и тръгнахме с бързи крачки към манастира, като се движихме по същият път. Колата ни чакаше, там където я бяхме оставили. Понеже се бяхме понамръзнали, а и пейките покрай манастира бяха мокри от валялият през нощта дъжд, решихме бързо да се омитаме към вкъщи и да си хапнем там на топло и сухо.
По-късно, след като се прибрахме, споделихме информацията за "прилепният рай" със Силвето от клуба, която е "прилепарка", както и с Теодора от село Миланово, също в този бранш, за да предадат където трябва.
|
|
Форуми
