Разказ за посещението ни в пропастната пещера БФСп № 0694 "Ямата", намираща се в землището на село Горна Бела речка.
Преди около две години, докато разглеждах картотеката на БФСп и търсих някоя интересна дупка, която да посетим в необозримото бъдеще, попаднах на информацията за пропастната пещера с БФСп№ 0694 „Ямата“. Същата се намираше в землището на село Горна Бела Речка и по-точно, в местност „Рогачица“. В описанието прочетох, че общата и дължина е 71 метра, а денивелацията от входа и е минус 55 метра. За проникване до дъното и бе упоменато, че е нужен алпийски инвентар. Също така бе отбелязано и, че е богата на твърде много и разнообразни образувания. Това ме заинтригува. Погледнах картата и, от която разбрах, че се касае за един отвес с дълбочина около 50-тина метра, след който следваха две малки залички. И наистина, на картата ясно беше отбелязано наличието на описаните образувания. За съжаление GPS координати липсваха, но според описанието входът и се намираше в упоменатата местност, на разстояние около 700 метра от голяма метална кошара. До нея се достигало по 8км. черен път, който се изкачва по склона разположен югоизточно от селото. Оттам се продължавало в същата посока, но по друг черен път, вървящ по билото. След, като се изминат въпросните 700 метра, насред седловината заета от ливада, по едва личаща се още през далечната 1988г. пътечка, след 20-тина метра се достигало до входа.
Реших да разпитам за нея сред по старите пещерняци, които познавам. Това за съжаление обаче не даде никакъв резултат. Никой не знаеше нищо за дупката. Ясно… И този път нямаше да мине без търсене и завиране сред гъсти храсталаци и драки. А пък това, от своя страна, е едно мое „любимо“ занимание, което за по-накратко наричам просто „храстинг“. За това разгледах подробно районът около Горна Бела Речка на всички карти, с които разполагам и за мое щастие открих и пътят, който е описан, и кошарата, че и самата местност „Рогачица“. Значи оставаше само да намеря и нужното време за да я потърся.
За реализирането на това начинание обаче, все не ми оставаше свободно време. Особено, след като в края на 2023-та година Господ дари мен и съпругата ми Стефани с прекрасна дъщеричката, която кръстихме Симона. Нещеш ли обаче, в началото на горещото лято на 2024-та година, на 7-ми юни петък, ми се отвори такава възможност. Стефи ми каза, че майка ми ще дойде да види Симона и понеже ще има кой да и помага с гледането и, ако желая мога да се разходя някъде из планината. Приех с охота това предложение, взех с мен куче Тара, метнахме се в колата и заедно тръгнахме от Гара Бов, към село Горна Бела Речка. Когато стигнахме до центъра на селото, завихме надясно и поехме по черният път, движещ се покрай „Бела река“. Тя бе дала името не само на това, но и на съседното село. Точно както бе написано в описанието, същият се изкачваше точно към кошарата. Пътят за съжаление се оказа доста дълъг и в бая лошо състояние. Освен, че бе доста неравен, бе и силно обрасъл. Въпреки това успяхме да стигнем на около 2 км. от селото, когато пред нас се изпречи голяма кална локва, която според мен бе непреодолима за нашата техника. До тук бяхме с автомобила. Паркирах на едно по широко местенце, нарамих раницата и с кучето тръгнахме пеша. Отново разгледах подробно картата и забелязах, че се намирахме при едно ясно изразено дере, което за около километър разстояние, по права линия, се изкачва направо към местността, която търсим. Пътят пък от своя страна, очевадно обикаляше страшно много и за да се доберем по него до „Рогачица“, трябваше да изминем около 4.6 км. Стори ми се страшно много и предпочетох изкачването без пътека по въз стръмното дере. С това започна и първата за деня порция „храстинг“, гарнирана с обилно количество пот…Голямо бъхтане падна, докато накрая изкокнахме на една продълговата ливада, предлагаща красиви гледки за окото. Несъмнено в описанието ставаше въпрос точно за тази поляна. Стигнахме до най-ниската и точка и седнах малко да си поема дъх. Куче Тара последва моя пример и веднага се излегна под една сянка. Отморихме за 5 минутки, пийнахме вода и се захванахме да търсим входа на дупката… Последва едно доста сериозно обикаляне, което разбира се бе придружено с още много от любимият ми „храстинг“. Точно, когато вече бях загубил всякаква надежда, докато изкачвах за пореден път стръмният склон, всред малки и ниски скалички съзрях вход на дупка. С трепет се приближих до него, надзърнах и с радост установих, че се развива отвесно. Веднага вързах Тара с каишката за едно дърво наблизо. Наложих и тази временна превантивна мярка, за да не последва някое неволно безмоторно летене от нейна страна, продиктувано от любопитството и. След това хвърлих няколко камъка в зейналата пред мен паст на пропастта. Те първоначално се удряха по един - два пъти в стените и, след което летяха дълго преди да паднат на дъното. Ура, явно това бе търсената от мен дупка. Веднага направих няколко снимки на входът и, след което снех и GPS координатите му. Същите бяха: 43.1754990 23.3921601. Излязохме отново на поляната над входа, която реално отстоеше на има-няма 60-70 метра. Починахме си малко, хапнахме, пихме по няколко глътки вода, която поради ужасната жега бе драстично намаляла и тръгнахме към колата. Понеже бях направо скапан след толкова катерене и провиране сред шубраците, реших този път да използваме пътя. Дълъг, не дълъг, това е положението. Поне няма да се врем из проклетите храсти, които поради факта, че бях по тениска, бяха оставили доста следи по ръцете ми. Тръгнахме по него и след около 630-640 метра преминахме покрай малък туристически заслон от алпийски тип. От онези с острите стръмни покриви, започващи от основата на сградата. Снех и неговите координати: 43.1793917 23.3865948 и продължихме със спускането. Тия уж няма и 5 км. ми се видяха безкрайни... Таман слънцето вървеше към своя залез, когато най-сетне се добрахме до колата. Натоварихме се и се прибрахме вкъщи, където изпратих снетите координати и снимки на входа на Иво Тачев, който да ги добави в картотеката на БФСп. Въпросът сега бе, кога ли ще успеем да се спуснем в нея и да я разгледаме. По между другото, следите от храстите по дясната ми ръка, така се възпалиха и станаха на мехури , че последва такова солидно мазане с най-различни илачи, че не ти е работа. Личната ми лекарка, след като им хвърли един поглед предположи, че най-вероятно съм се надрал на някое доста отровно растение. А възстановяването на кожата ми отне около два месеца. Вече ще практикувам „храстинга“ само с дълги ръкави.
Времето и в дата му аспекта безвъзвратно се изнизваше, а за жалост все не успявахме да се организираме и да я посетим. Не щеш ли обаче, на честването по случай 45 години от създаването на клуба, което се проведе в края на септември на хижа „Тръстеная“, с Валери Петров – „Док“ се заговорихме. От дума на дума му споменах за тази дупка и, че съм няколко дни в отпуск. Той също се оказа свободен в един от тях и така решихме на 3-ти октомври 2024-та година да я посетим. Разбрахме се да се чакаме около 09:00ч. сутринта на завоя над „Коритенската кошара“, намиращ се на стария път за Враца. Вече не веднъж съм ви разказвал за него, та за това смятам за ненужно да ви занимавам отново. Аз щях да дойда от към село Миланово, а Док от към град Враца. Речено-сторено. Есенната утрин бе слънчева и времето бе разкошно. Точно в 09:00ч. и двамата бяхме на уреченото място. Претоварихме багажа в колата на Док, тъй като тя бе по-проходима от моята. Паркирах така, че да не пречи на движението и поехме по пътя водещ към „Йосовата дупка“. Щяхме да пробваме да се доберем до местноста „Рогачица“ от тази страна. И друг път бях обикалял из района и бях почти сигурен, че пътят ще е в пъти по-добър от този от към Речките. Така и стана. Добрахме се до ливадата без никакви проблеми. Паркирахме и веднага нарамихме багажа. За две минути вече бяхме при входа и захванахме да се преобличаме в пещерните одежди. Обадих се по телефона на Стефи за да и кажа, че влизаме. Бяхме я определили за дежурна контрола и предварително и бях оставил името и координатите на дупката. Вързахме 74-метровото въже с две лентови примки за две от дървета около входа и закачих по сбруята си няколко планки, карабинери и лентови примки. Понеже никъде не се виждаха нито естествени, нито пък изкуствени опори, взех с мен и акумулаторният перфоратор. Също така чука и няколко анкера 8мм. и тръгнах да екипирам отвеса. След около 10-тина метра спускане по силно наклонен отвес, същият стана напълно отвесен. За да избегна триенето на въжето, поставих два анкера и изградих едно У-образно закрепване посредством две планки, една по-дълга лентова и три карабинера. Извиках на Док „свободно“ и продължих надолу. По стените на отвеса започнаха да се забелязват образувания, които се увеличаваха с напредването на дълбочината. След още около 10-тина метра направих ново прехвърляне, но този път на естествена опора. Прокарах една лентова примка през едно доста солидно и удобно за целта образувание. Щракнах и един карабинер и в него закачих друга лентова примка, която да дойде под ръба на същото. Закачих и още един карабинер, вързах една 8-мица и продължих надолу, информирайки Док. Може би след още около 20-22 метра спускане, отвеса направи лека чупка и въжето взе да търка. Трябваше да изградя ново прехвърляне. Наоколо не видях естествена опора и отново поставих анкер. Сложих му една планка и карабинер, вързах една осмица и подадох сигнал на Док, че е свободно. След 8-10 метра стъпих на силно наклонен под и продължих да се спускам по него. На края на сипея стана по-равно и се оказах в първата заличка. Точно тук свърши и въжето. Откачих се и извиках на Док да идва. През това време се захванах да разглеждам красивите образувания, които ме заобикаляха. След малко Док вече бе при мен. След, като разгледахме първата заличка, преминахме и към втората. Тя бе доста по-красива, но за съжаление тук бе и краят на дупката. Сега всичко бе сухо, но когато имаше вода, същата се губеше в една тясна цепка намираща се в най-ниската точка на пода. За жалост тук не се усещаше никакво въздушно течение. Ако все пак има такова, то явно е едва доловимо. Язък, че нямахме с какво да проверим. Направихме няколко снимки и аз тръгнах към изхода, а Док след мен за да разекипира системата. Излязохме и веднага се обадих по телефона на Стефи , че сме вън и всичко е наред. Преоблякохме се, събрахме багажа и след, като се натоварихме в джипката, тръгнахме към мястото, където се бяхме срещнали. И двамата бяхме доволни от раздвижването, а пък и дупката определено ни бе харесала. Когато стигнахме, претоварихме багажа и седнахме на ливадата да хапнем, наслаждавайки се на прекрасната природа, която се бе ширнала около нас. След, като се заситихме си поприказвахме и дойде време да се прибираме към домовете си. Е, на мен се падаше „удоволствието“ да изпера използваният инвентар, но пък за щастие той бе изненадващо чист и това донякъде ме успокояваше.
Ето и снимките, които заснехме:
