Разказ за посещението ни в пропастната пещера "Чавките" с БФСп № 1806, намираща се в землището на Свогенското село Дружево.
Преди три години, през 2021 година, в един понеделнишки ден, а именно на 14-ти юни, аз /Стефан Карлов/, Калоян Първанов и Юлиян Димитров, се бяхме устремили към пропастната пещера „Чавките“, намираща се в землището на село Дружево, но с достъп през село Миланово, с намерението да я посетим. Бяхме прочели в картотеката на БФСп, че същата е с обща дължина едва 50 метра, но пък за сметка на това, дълбочината и бе минус 70 метра, което определено бе грабнало нашето внимание. Тогава обаче, тъкмо се бяхме добрали до отвесният и вход, намиращ се на голото било на Врачанския балкан, на около 1340 метра надморска височина и в непосредствена близост до връх "Соколец", когато времето рязко се влоши. Задуха силен вятър и към нас, със шеметна бързина, започнаха да приближават тъмни дъждовни облаци, вещаещи гръмотевична буря. Тъй, като ние се явявахме най-високото нещо в района и бяхме щедро обкичени с метални съоръжения решихме, че е по-добре бързо да се евакуираме, ако не искаме да станем мишена за някоя светкавица, в следствие на което, шеговито казано, да заприличаме на печени на грил пилета. Както си бяхме с пещерните гащеризони и „джаджите“, награбихме прониквачните торби, метнахме се в колата и се спуснахме в по-ниските части на планината. От комфорта и сигурността на автомобила, разгледахме картата на приложението за „Android“ „MAPS.ME“, на което тогава ми бе инсталиран файла с координатите на пещерите и пропастите на федерацията и си избрахме днес да посетим пропастта „Гьозова яма“ с БФСп № 4683, а „Чавките“ да оставим за някой по-хубав ден. Така и сторихме, но това е една друга история, която може би ще ви разкажа в бъдеще. Важното е, че успяхме да избегнем гръмотевичната буря, която се разрази именно над масива на връх „Соколец“. От тогава, поради ред причини, все не ни се усмихваше щастието да се върнем отново и да видим с очите си, какво се крие в дълбините на „Чавките“. Времето си минаваше и все не и идваше времето, докато нещеш ли, с моя кум Калоян Първанов, се заговорихме на темата, при посещението ни в пропастната пещера „Раздолци“ с БФСп № 0164 и решихме, че най-после моментът е назрял. Чух се и с Даниел Колев, който с охота се съгласи да се включи в проникването. Проверихме и се оказа, че и тримата сме свободни в неделя 28-ми юли 2024-та година. За щастие метеорологичната прогноза за този ден бе за добро и стабилно време, а и не попадахме в забраненият за посещение период, който започва от края на месец април и продължава до края на месец юни. Тази забрана е въведена, тъй като „Чавките“ се явява едно от последните местообитания на защитените и включени в „Червената книга“ на България Хайдушки гарги, наричани по тези места Чавки или Ямешници, защото тогава е гнездовият им период, през който се размножават, мътят и отглеждат малките си. Именно през него те биват особено чувствителни и едно проникване в нея от група пещерняци, определено би смутила, че и дори навредила на този така важен за тези птици процес. Предполагам, че вече се досетихте, че дупката дължи името си именно на тях. И така, тримата се разбрахме да се срещнем в неделя сутринта, около 09:00-09:30ч., на обичайното място, пред помещението, където съхраняваме инвентара, намиращо се в къщата в която живея, в китното село Гара Бов.
Неделната утрин бе слънчева, но времето все още бе прохладно и приятно. Дани и Калата пристигнаха в уреченият час, след което, заедно събрахме и натоварихме в колата нужният ни инвентар и личен багаж. Минахме през магазина, където закупихме храна и вода и продължихме към село Миланово. От центърът му, завихме надясно и тръгнахме по старият и „черен“ път за град Враца, минаващ през „Бегличкият“ дял на Врачанската планина. След около 7.3 километра и 30-тина минутки, преминахме покрай „Коритската кошара“, където на разклон с GPS координати: 43.1384861 23.4176447, се отделихме от основният и завихме наляво по друг, малко по-второстепенен „черен“ път. След около 700 метра, на място с GPS координати: 43.1433606 23.4129569, отново завихме наляво и поехме по затревеният път, изкачващ се към масива на връх „Соколец“. Изминахме още около километър и половина и стигахме до добре познатото ни място с координати: 43.1480312 23.3980294, от което отворът на „Чавките“, трябваше да ни се пада на около няма и 70 метра в дясно. Дани веднага изхвръкна от колата и с нетърпение започна да търси входа на дупката, в посоката която с Калата му бяхме показали. И ето, че след минутка го откри. Решихме, тъй като през ливадата няма особени препятствия, да паркираме колата в непосредствена близост до него, като по този начин да реализираме на 100 процента известният в пещерните среди и закачлив израз гласящ „Спелеология до дупка“. Тоест, с колата точно до входа на дупката, без да се налага дългото, тягостно и изморително носене на тежкият инвентар, от мястото до което може да се достигне с автомобил, до самата пещера, което често пъти е свързано с километри ходене и то без пътека… Сверихме публикуваните във файла на БФСп координати на входът и, който определено изглеждаше доста внушително с приблизителните си размери 5 на 3 метра, а имено 43.1486329 23.3979952 и те се оказаха напълно точни. Часът вече наближаваше 11:00 и въпреки, че се намирахме на надморска височина, малко над 1300 метра, бе доста горещо. Хилавите две дръвчета Мукина, растящи до входа на пропастта, не осигуряваха никаква сянка и взехме да подготвяме нужният ни инвентар, под жарещите слънчеви лъчи. Тъй, като според описанието, което прочетохме в картотеката на федерацията, че входният отвес бе около 45 метра, в едната прониквачка накатахме 70 метровото въже. В другата, понеже пишеше, че вторият отвес бе с дълбочина около 11 метра, накатахме едно 20 метрово въже, а за крайните части прибавихме и още един 15 метров прусек, с дебелина 8 мм, за придържане, понеже същите били доста по-тесни, разделени на три прага и с обща дълбочина около десетина метра, които уж били достъпни и „на класика“. Приготвихме десетина таванни планки, още толкова лентови примки и петнадесетина овални карабинери с муфа и чак тогава се преоблякохме в пещерните одежди, за да не плувнем в собствен сос, докато дойдеше време за екипиране. Около 11:40ч., изпратих съобщение, чрез SMS на съпругата ми Стефани Карлова, с координатите, името на дуката и контролното време за излизане, тъй като обхвата се губеше и нямаше как да проведем разговор. След, като тя върна отговор, че е разбрала, пръв да екипирам дупката тръгнах аз, след мен щеше да тръгне Калоян, а накрая и Дани. За да поддържаме по-лесна комуникация по между си, бяхме взели едни малки преносими радиостанции. Организирах едно основно закрепване на „спит“, с таванна планка и едно дублиращо такова, с лентова примка, около всички издънки и основното стъбло на едната Мукина, и които ни се сториха достатъчно солидни, след което подходих към отвеса. Точно под ръбът му, на други два „спита“, чрез две таванни планки и две лентови примки, направих едно „У“-образно прехвърляне и се спуснах надолу. Не след дълго взе да мирише бая неприятно от екскрементите на хайдушките гарги, които бяха навсякъде и хоп, отвесът се раздели на две. Започнаха да се забелязват и първите образувания, представляващи груби и едри „драперии“. Ха сега, кой ли бе верният? Интересно, но за сега нито една чавка не се забелязваше от никъде. Реших първо да подходя към десният, който се падаше леко в страни от входният отвор. Тук обаче нямаше никакви следи от екипиране. Сетих се, че бях прочел в описанието, че някъде тук трябваше да се направи междинно прехвърляне с лентова примка, на естествена скална халка, някъде из грубите „драперии“. Заоглеждах се активно, но тук те навсякъде бяха плътни. Върнах се нагоре и подходих към другият отвор, който бе точно под входа и веднага видях въпросната халка. Значи това бе верният отвес. Направих междинното прехвърляне и викнах по радиостанцията на Калата „свободно“ и да тръгва след мен. Надолу, не липсваха „спитове“, а тук-таме и отвори в драпериите. Екипирайки се наслаждавах на гледката, която се откриваше във всички посоки от мястото, където двата отвеса отново се обединяваха. Нагоре, двата отвора, от които идваше дневна светлина, приличаха на огромни очи. Около мен стените на пропастта и солидните „драперии“, покрити на места с мъх, излъчваха необикновена и някак дива мистична красота, а под мен зееше широка и дълбока поне 25 метра бездна. Така постепенно и един след друг, тримата се озовахме на дъното на първият отвес, в огромна и висока зала. Дъното и бе покрито с множество и разнообразни боклуци. Стоманено въже, куки и изолатори от електрически стълбове, метални тръби, бетонни колове и ред други отпадъци, а до стената пък бе подпрян един много дълъг сондажен лост. За съжаление обаче, се натъкнахме и на две мъртви Хайдушки гарги, а около тях, по пода на залата, се въргаляха и доста гилзи от ловни патрони…Мрачни мисли взеха да ми минават през главата и започнах да се чудя, дали пък това не бе и причината да не видим нито една жива чавка, в дупка кръстена на тях… Разгледахме цялата зала и в противоположният и край, съзряхме началото на вторият отвес. Изглеждаше, като тясна около петдесетина сантиметра и продълговата цепка, с дълбочина около 10-тина метра. На стената, на разстояние един от друг, се забелязваха четири „спита“. Екипирах го, като на първите два, чрез таванни планки, направих подвеждащо парапетче, а на следващите, които се падаха точно над отвеса, отново с таванни, организирах едно „У“-образно закрепване, на възел „осмица с две уши“ и се спуснах на дъното му. А то представляваше една малка висока и продълговата красива зала. В дясно, на противоположният край на отвеса, личаха следите от подривната дейност, за която пишеше в описанието, че е осъществена преди години, от членовете на вече несъществуващият „Софийски армейски спелеоклуб“. Именно натам, бе и продължението и. Извиках на Калата и Дани да идват и те неусетно се присъединиха към мен. Провряхме се през едно стеснение и след праг с дълбочина около метър и осемдесет, проходим „на класика“, се озовахме в друга красива, но по-малка зала. Тук следваше тесничка вертикална част, с дълбочина около 4-5 метра. Вързахме предварително подготвеният прусек, с една лентова примка, през два сталактона и един по един се спуснахме надолу. В дъното последва лека чупка и галерията леко се разшири. Тук прусека свърши, а под нас, бе и самото дъно на дупката. До него обаче се добрахме поетапно и един по един, тъй като бе тясно и нямаше как да се съберем и тримата. Така до минус 70, първо слязох аз, като отново преминах през стеснение и „на класика“ преодолях последният праг, който бе с дълбочина около метър и седемдесет. После излязох отново в уширението и освободих място и за останалите. След, като всички се нарадвахме на дъното, тръгнахме към повърхността, в същата последователност, в която бяхме слезли, а на Дани се падаше честта да разекипира. Сравнително бързо, някъде около 15:15ч., вече и тримата бяхме под лъчите на жаркото юлско слънце. Определено щяхме да се справим с проникването поне с час и кусур по-бързо, ако не бях отделил толкова много време в снимане из дупката и честно казано, се чудя, как Дани и Калата ме изтърпяха…, но какво да се прави…страст. Отново написахме съобщение на Стефани, че сме излезли и всичко е наред. Събрахме инвентара, преоблякохме се, натоварихме багажа в колата и доволни тръгнахме лекичко към Миланово, в търсене на подходящо и сенчесто место, където да хапнем. Минахме покрай чешмата до кошарата за да си налеем вода, но тя едвам-едвам църцореше. Дето се вика, по-слабо и от казан за ракия. Калата, като видя, че тая работа няма да я бъде, за да си разкваси устата, се нахвърли лакомо на една намираща се в близост и богато родила джанка…. Сетихме се, че най-добре ще е да хапнем на заслона, намиращ се по-надолу, точно където от пътя за Миланово, се отделя пътеката за село Дружево. За щастие той бе свободен и седнахме да хапнем на масата, като бели хора. След, като се нахранихме, се прибрахме в Гара Бов, където вкъщи, дружно се захванахме с неприятното, но пък изключително важно занимание по почистването и прането на инвентара. За щастие „Чавките“ бе необикновено чиста дупка и той не бе така мърляв, както обикновено. Към нас, за компания, се присъедини и съпругата ми Стефани Карлова, заедно с малката ни дъщеричка Симона. А малко по-късно, от новият и перспективен обект на клуба, намиращ се в местност „Мътната локва“ над село Брезе, пристигнаха и шуреят ми Юлиян Димитров ,с приятелката си Рая Григорова и един приятел от селото на име Кристиян Петков, който им бе помагал в изкопната и подривна дейност. Така, този прекрасен ден, завърши с много веселие, сладки приказки и пещерняшки истории, разбира се, полети с необходимото количество бира.
На другият ден, тъй като знам, че Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“-София, е добре запознат с пещерите и пропастите в района на село Миланово, а и е дългогодишен член на БДЗП, споделих с него, че при посещението ни в пропастната пещера „Чавките“, както вече ви разказах, не видяхме нито една жива Хайдушка гарга и още по-лошото, че на дъното на първият отвес, се натъкнахме на две мъртви птици и множество гилзи от ловни патрони около тях. Коста обаче разсея мрачните ми опасения, като ми обясни, че извън гнездовият им период който, както вече знаете, е от месец април до края на месец юни, дневно време чавките не стоят в дупката, а пребивават на скалите на феномена „Кобилини стени“, намиращи се в близост до входа на пещера „Кузманица“ с БФСп № 4840, който се пада горе-долу под връх „Пършевица“, и се прибират да нощуват в „Чавките“ чак на свечеряване. Така, че явно всичко е наред и двете птици са починали от старост, а пък гилзите са хвърляни в пропастта, от любопитните да проверят, колко ли е дълбока ловци.
Ето и снимките, които заснехме от посещението на „Чавките“ :
