Разказ за посещението ни в пропастната пещера "Раздолци" с БФСп № 0164, намираща се в землището на Костинбродското село Дреново.
От доста отдавна знам, от Цветан Остромски, а също и от Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“-София, че в землището на Костинбродското село Дреново, близо до махала „Стефановци“, на надморска височина около 920 метра, се намира една не много голяма, но според техните думи, доста красива пещера, носеща името „Раздолци“. Естествено, при първа възможност разгледах, каква полезна информация за нея мага да открия, в картотеката на БФСп, както и в сайтовете „caves4at“ и „hinko”. От там разбрах, че общата и дължина е 74 метра, с отрицателната денивелация от входа минус 36 метра, а също така и, че е пропастна и за проникването в нея е необходим алпийски инвентар. Прочетох също и, че е понорна и е изключително опасна за проникване при обилни валежи. Кръстена е на едноименната местност, в която се намира, но другото име, с което е известна е „Дяволската дупка“. За щастие, във файлът на федерацията, бяха публикувани точните координати на входът и, а именно 42.9622700 23.1885500. Всичко това ме заинтригува силно и в един слънчев ден, през есента на 2023-та година, реших да се разходя до него. Хем да проверя, как е пътят до него, хем и да видя, какво е точното му разположение. Пътят след центъра на селото се оказа черен и каменист, но равен и приятен за шофиране. След около километър и четиристотин метра от центъра, воден от GPS координатите, малко преди да достигна до въпросната махала, се отклоних наляво по един затревен черен път. Тук координатите бяха: 42.9605862 23.1905032. След още около 200-300 метра, достигнах до поляна, от където ясно си личеше началото на дере, отвеждащо дъждовните води от ливадите, към по-ниските части. Според GPS координатите, входът на пещерата се намираше на около 190-200 метра надолу по хода на дерето. Понеже ливадата от лявата му страна бе окосена, реших да продължа с колата по нея до краят и. Оставих я на място с GPS координати: 42.9621923 23.1894709, проверих, че остават още само около 70 метра и тръгнах пеша по сухият, към момента дол. За съжаление дерето бе доста обрасло с гъста растителност и провирането през нея не бе никак приятно занимание. След около 35 метра преминах покрай нещо, като стар каптаж и подир още толкова, достигнах до края на дерето. Именно там, в най-ниската му точка, чернееше входът на пещерата. За моя радост, координатите се оказаха точни и завирането из храстите бе кратко. Той бе доста малък, и с размери, едва колкото човек да се промуши. Явно поради тази причина пещерата бе токова опасна за проникване, при обилни и продължителни валежи. Цялата вода от ливадите би се вляла през тесният вход и би направила излизането през него невъзможно, а най-вероятно наводнява и галериите надолу. Тъй, като в картотеката липсваше публикувана снимка на входа, направих няколко такива от различни ъгли и след, като се прибрах вкъщи, ги изпратих на Иво Тачев, за да ги добави.
И така времето си течеше и все не идваше подходящият момент да я посетим. Или нямаше с кого, или пък времето в метеорологичният му аспект, не позволяваше. Един ден, докато заедно със съпругата ми Стефани Карлова, бяхме на гости в домът на кумът ни и член на клуба Калоян Първанов, се заговорихме и от дума на дума решихме, че моментът да разберем какви красоти се крият в „Раздолци“, най-после е настъпил. Оказа се, че само след няколко дни, в неделя, на 21-ви юли 2024-та година и двамата с Калата сме свободни, а пък и времето, поне спрямо синоптичната прогнозата, до около 17:00 часа на въпросната дата, се очертава стабилно и без валежи. Разгледахме заедно публикуваната в картотеката карта на дупката, на която ясно личаха два отвеса и преценихме колко, и какъв инвентар ще ни е необходим за проникването. Разбрахме се все пак да се чуем по телефона на 21-и сутринта и ако времето все още позволява, да определим къде и в колко часа ще се чакаме. Дните се изтъркаляха неусетно и веднага щом се събудих около 08:30 часа, погледнах през прозореца. Неделното утро бе приятно свежо, слънцето грееше радостно от лазурното небе, а по него нямаше нито едно облаче. Проверих прогнозата и с усмивка установих, че тя не бе се променила. Веднага се чух с Калата и се разбрахме да се чакаме на центъра на село Дреново, някъде между 11:00 и 11:30 часа. Речено-сторено. След, като закусих, събрах набързо необходимият инвентар в две прониквачни торби. Сложих в раницата пещеризона, едни по тънки поларени „кирливки“, ботушите, каската с осветлението и чифт ръкавици, и след като ги метнах в колата, тръгнах към уреченото място. От Гара Бов, стигнах до центъра на Дреново за около час. Калоян още го нямаше, но след пет минутки пристигна. Тръгнахме с двете коли към дупката, като го поведох по вече познатият ми път. Този път ливадата, за която вече ви разказах, не бе окосена и оставихме колите на поляната в началото на дерето. Обадих се на Стефи, за да и дам контролно време, след това се преоблякохме набързо в пещерните одежди, метнахме прониквачките на рамо и тръгнахме към пещерата, като за около 5-6 минути стигнахме пред входът и. В дерето нямаше вода, но бе леко кално. Първо през тесният вход преминах аз, за да огледам как се развива галерията след него. Същата веднага се разширяваше и се спускаше стръмно надолу два-три метра, където правеше ляв завой, след който продължаваше права и широка галерия. Върнах се до входа и извиках на Калата да идва, като първо ми подаде двете прониквачки. След, като влезе, продължихме навътре, в същият ред. Малко след завоя, на около пет метра в ляво, се отделяше възходяща галерия, която решихме да разгледаме на излизане. Подът на основната галерия, по който течеше водата при валежи, бе мокър и ямките по повърхността му бяха пълни с вода. Явно валежите през предходните дни са били достатъчно обилни. След около още десетина метра, по стените и свода започнаха да се забелязват и първите образувания, а там зееше и първият отвес. Според описанието той трябваше да е около 8-10 метров. Тук си сложихме и „джаджите“. Не ги поставихме в самото начало, за да не се мъчим с тях излишно, през тесният вход. Извадихме от едната прониквачна торба 30-метровото въже и Калата направи основно закрепване с лентова примка и карабинер и дублиращо с плетена осмица, на подходящи за целта естествени скални халки. От там, на два анкера десетка, точно над отвеса, организирах едно междинно прехвърляне с „осмица с две уши“, и един след друг се спуснахме в една красива и доста обемна зала. Определено тук падащата при силен дъжд вода, щеше да образува красив водопад, но определено и двамата се надявахме да не ни се налага да го виждаме… Разгледахме залата с интерес и заснехме доста кадри на обкичилите я красиви образувания. В единият и край, зееше широкия отвор на вторият отвес, който според картата също бе около десетина метров, а след него се виждаше отново огромна по обем зала. Описанието гласеше, че в първата зала, трябва да се качим в ляво, покрай голям сталагмит и да слезем надолу още десетина метра. Така и направихме, но някак никъде не личаха следи от спускане по отвеса. Въпреки това, в най-лявата му част, с 20-метровото въже, на един дебел сталактон и една естествена скална калка, посредством две лентови примки и два карабинера, направихме основно и дублиращо закрепване, след което се спуснах по силно наклоненият отвес. След около три метра достигнах до чупка, след която същият ставаше напълно отвесен. За да не трие въжето, трябваше да направя ново прехвърляне. Тъй, като опори липсваха, Калата върза една дълга лентова примка през голям калцирал блок и ми хвърли единият и край. Закачих му един карабинер и направих междинното прехвърляне. Обаче продължаваше да ни гложди факта, че тук има нещо гнило… Няма как, ако отвеса е системно спускан, да няма никакви видими следи. Когато се спуснах още малко надолу, забелязах под краката ми, че се образува нещо като ниша, която в последствие се оказа пешеходен проход, водещ към горната зала… Казах на Калоян да изчака малко, откачих се от въжето и тръгнах през прохода. След минутка бях отново при него в горната зала. Мистерията бе разбулена… Тоест, когато човек е в горната зала, трябва да се качи през своеобразната премка и рязко да завие наляво. Стигайки до стената, ще забележи галерията водеща до долната зала. Заедно преминахме през нея и слязохме в обширната крайна зала. В ляво, точно под група масивни образувания, ромолеше малък поток, преминаваше по пода и след броени метри изчезваше в непреодолимо за човека стеснение, под други също толкова масивни образувания. За тази рекичка, се знае, че излиза в намиращата се в близост друга изключително красива и доста по дълга пещера, носеща името „Голямата темнота“. Преди доста години, още като курсисти, с Калата сме я посещавали, водени от опитните Иво Тачев и Цецко Остромски. Както и да е. Да не се отклонявам от настоящият момент. Точно там, където се губи рекичката е и най-ниската част на пещерата. Над него, макар и тясно, залата се развива във височина, а стените и сводовете и са обкичени в красиви масивни образувания. Предпочетохме да не се катерим по тях, за да не ги изцапаме с рядката кал, полепнала по ботушите ни и се задоволихме, само със заснемане на множество снимки. Преценихме, че е време да излизаме и тръгнахме към изхода. Качихме се през пешеходният преход и направо събрахме въжето от горната му страна. След това, един по един се изкачихме по отвеса и го разекипирахме. Свалихме джаджите и разгледахме отклонението, което сега ни се падаше в дясно. След около два-три метра, то отново се разклони. Право напред, след леко изкачване бързо задъни, а дясното пък се развиваше успоредно на основната галерия, но след около десетина метра, се стесняваше и излизаше някъде на тавана на първата зала. След като го разгледахме, един по един се изнизахме през изхода. Вън, въпреки, че входът на дупката бе разположен ниско в дола, под буйната растителност и клоните на дърветата, някак бе непривично мрачно. Сякаш всеки момент ще се стъмни. Но това не бе възможно, тъй като бе около 15:00 часа. Като се загледахме през шумата, разбрахме, че над нас са надвиснали плътни стоманено сиви облаци. Докато стояхме пред входа, се разнесе силният тътен на гръмотевици, които определено бяха доста наблизо и ние тутакси се втурнахме към колите. Още не бяхме стигнали до тях, когато започна да вали и постепенно дъждът се усилваше. Набързо смъкнахме калните каски, пещеризони и ботуши, прибрахме ги в чували в колите, заедно с прониквачките и отпрашихме към центъра на селото. Дъжда започна до се лее сякаш „из ведро“ от небето, но късметът определено бе на наша страна, защото бяхме излезли от пещерата, точно на време… Когато стигнахме на центъра, дъжда постепенно намаля и спря, че даже и слънцето се показа. Преоблякохме се на спокойствие в сухите и чисти дрехи, оправихме багажа и по живо, по здраво си тръгнахме към вкъщи. Аз към Гара Бов, а Калоян към София. И двамата бяхме доволни и попътно се чух с Цецко Остромски, за да му кажа, че пещерата много ни е харесала и му разказах за това, как сме екипирали и вторият и отвес… Той пък ми разказа, че и първите проникнали през 1988 година пещерняци, не са открили веднага пешеходната връзка и също са го били екипирали. И точно като нас, са я открили от долу нагоре. Е, няма проблем, така или иначе си прекарахме страхотно и в бъдеще ще носим само необходимият инвентар, защото определено бих се върнал в тази интересна пещера и бих завел в нея и други мераклии.
Ето и снимките, които заснехме:
