Методът „Проба-грешка“
или как установихме, че бръшлян има в изобилие, а от „Бръшлянската пещера“ няма и следа.
В понеделник, на 28-ми април 2025-та година, аз и Даниел Колев решихме най-сетне да проверим дали зад двата отвора, които отдавна бяхме забелязали да се чернеят на средата на скалният венец „Камико“, евентуално не се крие входът на някоя дупка. Та, тия отвори, остоят на около стотина метра северно от водопад „Скакля“, който пък попада в землището на красивото свогенско село Заселе. В тази връзка, първо поразгледахме електронният вариант на картотеката на БФСп, в следствие на което у нас се зароди подозрението, че там може би се спотайва малката и хоризонтална "Бръшлянска пещера", заведена в картотеката под № 5298. Ала, тъй като имаше леки несъответствия с публикуваното и в описанието разположение, спрямо водопада, можеше и да не става въпрос за нея, а за някоя друга и съвсем неизвестна, към момента пещера. Е, разбира се съществуваше и варианта да са само две плитки ниши. За съжаление, поради самото им разположение, нямаше как да разберем гледайки ги от разстояние, тъй като отдалеч не се различаваха никакви подробности. За да изясним въпроса, просто трябваше да отидем и лично да проверим. За целта, известно време преди упоменатият ден, предварително се бяхме разходили до основата на скалният венец, точно под мястото, където насред скалите тъмнееха въпросните отвори. Тогава, след като подробно огледахме подходите към тях установихме, че най-удобният вариант за да ги достигнем, е да изградим възходящ алпийски парапет, който да прокараме по тесен, но доста удобен за целта скален корниз, водещ точно към тях. И така, в ранните понеделнишки зори, двамата с Дани започнахме да събираме нужният ни за изграждането на парапета инвентар. Приготвихме едно 50-метрово въже, като за всеки случай притурихме и един 9-милиметров прусек, с дължина 12-тина метра. Взехме също и няколко лентови примки, 20-тина планки и към 30-тина карабинера. Към купа прибавихме и акумулаторният перфоратор, чука, както и спитарника, пълен с предвидените за задачата 8-милиметрови анкери. Разпределихме багажа в две прониквачни торби, закачихме отгоре им и по една каска, метнахме се в колата и тръгнахме от Гара Бов, към центъра на село Заселе. Попътно, спазвайки изградената традиция, се отбихме и до магазинчето, за да си набавим по едно живително кафенце, което окончателно да ни събуди, вода и нещо за похапване. Въпреки, че бе понеделник, по „Вазовата пътека“ не липсваха любопитни туристи, желаещи да се насладят на пълноводният по това време на годината водопад „Скакля“. Същият безспорно и с чиста съвест, може да бъде наречен гордостта и перлата на Искърското дефиле. Все пак, не случайно е възпян от великият поет Иван Вазов, в пътеписът му „Из Мала Софийска планина“, още през далечното 1889-то лето. А пък днес, след толкова много години, пътеката виеща се покрай красивите му падове, заслужено носи неговото име. Водопадът, както съименниците Владимир Попов и Владимир Бешков, много добре са описали в публикацията си „Водопадите в Понор планина“, се захранва от водите на двете малки и сливащи се точно преди ръба на скалният венец рекички - „Заселска“ и „Гергеф“. Те се спускат по отвесната стена, където се разбиват на водни пръски в три последователни водопада, първият от които е висок 92 метра, вторият - 32, а третият - 12. Между първият и вторият водопад водите текат по скални стъпала, като образуват множество водни пръски и бързеи, а пък между вторият и третият водопад, преминава и самата пътека. Така, височината на водопад „Скакля“, заедно със свързващите отделните падове скални тераси, е шеметните 161 метра. Невероятно нали. Днес по-пълноводната и основно захранваща водопада „Заселска“ рекичка, също носи името „Скакля“, а пък по-малката „Гергеф“, тече по скоро сезонно и я допълва при пролетното снеготопене, а също и след по-обилни дъждове. Хей, ама аз май съвсем се отнесох в обясненията за него и напълно забравих за какво ви разказвах... Аха, та с Дани се спуснахме по пътеката идваща от центъра на Заселе и преминахме между вторият и третият му пад. Веднага след като се насладихме на гледката, се отделихме от основната пътека и започнахме да се изкачваме по друга, едва забележима и възстръмна такава, водеща към подножието на първият и най-висок пад на водата. А тук, точно под ефирните му пръски, пречупващи слънчевите лъчи в разноцветни дъги, гледката се оказа още по-красива и неусетно прикова погледите ни за известно време. Трябваха ни няколко минути, за да успеем да ги откъснем, подир което продължихме надясно, покрай скалният венец и след около има-няма стотина метра се озовахме под двата предполагаеми отвора, точно при мястото откъдето бяхме избрали да започнем изграждането на парапета. Набързо се намъкнахме в джаджите, наложихме каските на главите и се захванахме със задачата. Понеже Данката изяви желание да екипира, награби най-необходимият инвентар, заедно със спитарника и перфоратора, запретна ръкави, образно казано и се захвана за работа. А аз поех второстепенните задачки, като придвижването на останалият инвентар, подаването на каквото друго му е необходимо и разбира се даването на акъл при необходимост. И така, постепенно и внимателно, Данката вървеше напред, обрушваше опасните камъни по пътя нагоре и ковеше една след друга изкуствените опори. С две думи, успешно изграждаше възходящият алпийски парапет, приближаващ ни към целта. А пък аз подир него, изчиствах по-дребните камъчета, събарях по-лабилната земна маса до основна скала, оскубвах израсналата по скалните цепки разстителност и общо взето, след нас се оформи пътека за която Дани възкликна, че несъмнено съперничи по отъпканост с „Вазовата“. Нещеш ли, някъде може би по средата на изминатото разстояние, срещнахме неочаквано лют отпор от една огромна, стара и особено докачлива шипка. Същата бе израстнала на най-неудобното място, но тя явно доста си го харесваше, защото категорично отказваше да сътрудничи и твърде упорито не желаеше да ни пусне да продължим нататък. Ала ние, водени от любопитството, също бяхме непреклонни, в резултат на което се завърза една неравна и бих казал направо кървава борба между човек и природа... В крайна сметка, зъбите на триона, с който бяхме въоръжени, се оказаха по-здрави и остри от шиповете на кръвожадният бодлив храст и същият се предаде, политайки главоломно надолу покрай високата скала. Така, със самочувствието на победители, продължихме лека-полека нагоре и постепенно достигнахме до площадката, непосредствено до първият отвор. С огромно разочарование обаче установихме, че зад израстналият в дъното му бодлив храст, не се крие нищо друго, освен една неособено дълбока ниша. С понамаляло победно самочувствие и с леко овесени носове, насочихме усилията си към следващата, и криеща се зад чупката в скалата възможност. И ето на, че след броени минути, още малко усилия и едва ли не в края на 50-метровото въже, Данката най-сетне успя да се добере и до нея. Уви обаче, по изражението на лицето му веднага разбрах, че и този път съдбата не бе на наша страна... Там отново се спотайваше само една плитка и обрасла в бръшлян ниша... И каква стана тя в крайна сметка ... Получи се това, че в нея бръшлян имаше колкото щеш..., дето се вика с лопата да го ринеш, ала от "Бръшлянската", нито пък от която и да е било друга пещера, нямаше и следа... Хубаво ни казваше приживе, тая шипка да не се занимаваме с глупости, ама ние нали си знаем своето... В крайна сметка, както са рекли хората „луд умора нема – само се поти“. Дядо ми пък казваше „залудо работи, залудо не стой“. Нещо такова се получи и при нас. Е, поне може да се каже, че успешно приложихме методът „проба-грешка“, отчитайки втората му част. Едно обаче не можеше да се отрече, гледката от мястото на което се намирахме определено бе страхотна. Та затова, изрязахме бодливият храст, израстнал на площадката, в дъното на първата ниша и седнахме да направим една рекапитулация на днешното упражнение. От същата ни стана ясно, че до тук сме изградили 14 точки на закрепване. Две от тях в началните точки на парапета, които бяхме организирали с лентови примки, на две близки дървета. Останалите 11 бяха на 8-милиметровите анкери, които наковахме, а пък предпоследното закрепване също бе с лентова примка, която привързахме за един израснал в средата на площадката орех. Докато пресмятахме какви сме ги натворили, стомасите ни доста звучно и май бая сърдито се обадиха подсещайки ни, че времето за обяд отдавна е минало, а ние най-нехайно сме го пропуснали. Извадихме от прониквачката пакета кашкавал, който бяхме взели за целта, нарязахме го на дебели филии и звучно го заръфахме, съзерцавайки ширналият се пред нас простор. И докато се наслаждавахме на цялата тая идилична гледка, достигнахме до забавният извод, че най-вероятно ние ще да сме единствените живи същества яли кашкавал баш на това място. А и сме почти сигурни, че за в бъдеще, това обсоятелство едва ли ще се промени... Посмяхме се и преди да тръгнем наобратно, снехме GPS координатите на които се намирахме. Същите бяха: 43.0365281 23.3307070, а според компаса двете ниши бяха със северозападно изложение, насред високият скален венец, но отворите им гледат в източна посока, с леко южно отклонение. Време бе да изчезваме и спазвайки предварителната ни оговорка, Дани тръгна пръв надолу, а аз подир него, разекипирайки парапета. Това, се оказа в пъти по-бързо от изграждането му, та за има-няма половин час бяхме готови. Огледахме подробно, да не би случайно да сме забравили нещо от инвентара, което да се въргаля безпризорно по земята или пък безгрижно да си виси на скалата. След като се уверихме, че целият използван инвентар се намира точно където му е мястото, а именно в прониквачките на гърбовете ни, затътрихме крака по пътечката, водеща към колата. Когато се изкачихме над водопада, вървейки към площада на селото, отново поогледахме „Камико“. И хоп, съзряхме друга и то доста по-голяма ниша, намираща се на ясно изразена скална площадка, отстояща югозападно от водопада. В дъното и, естествено отново зад някакъв храсталак, се виждаше да тъмнее неголям отвор, който взехме решение да проверим, нейде из необозримото и надяваме се светло бъдеще. Може пък там да се е скрила от нас, тази ми ти срамежлива и потайна „Бръшлянска пещера“. Знае ли човек. Денят обаче усилено се бе устремил, към своят край и само след малко, слънцето щеше да се плъзне зад околните върхове. Ускорихме крачка, метнахме се в колата и успяхме да се приберем вкъщи, хващайки последните минути дневна светлина. А у дома, Стефи и малката Симонка ни посрещнаха с нетърпение и усмивка. Задружно и без да се помайваме, наобиколихме масата, за да изпратим денят както подобава. Заедно с любимите хора, с хладна биричка в ръка, нещичко за мезълък, много смях и сладки приказки.
А ето ги и снимките, които заснехме:
Автор: Стефан Карлов