Разказ за посещението ни в пещера "Богова ливада" с БФСп № 1137, намираща си в землището на Годечкото село Губеш.
Бахме аз Стефан Карлов, Даниел Колев и куче Тара, а датата бе 31-ви март 2023-та година.
Отдавна, ровейки се из картите и картотеката на БФСп, бях „метнал“ око на пещера „Богова ливада“ и ми се щеше да се разходя до нея и да я посетя. Тъй, като имаше публикувани координати: 43.10210 23.05150, набелязах изходния пункт и избрах най-удобният маршрут, реших да споделя това си намерение с Дани. След, като му разказах на две-на три за дупката и за планираната разходка до нея, той веднага се „нави“ и определихме това да се случи на 31-ви март петък, тъй като и двамата бяхме свободни в този ден.
Петъчната сутрин настъпи и Дани дойде до вкъщи. Заедно стъкмихме багажа в една раница, взехме неотлъчният другар в разходките куче Тара, натоварихме се в колата и се насочихме към Годечкото село Губеш. Стигнахме за около час в селото и оставихме колата на избраното място, с координати: 43.0788128 23.0424137 и тръгнахме по черният път, който се спускаше надолу от мястото. Времето бе слънчево, но ветровито и някак хладно. Губеш се намира на 1024 м.н.в., а набелязаната от нас пещера на 1345 м.н.в., тоест за около 2.8 км., трябваше да преодолеем 321 м. положителна денивелация. Пътят се спусна надолу, минахме покрай селският казан и един извор с чешма, намиращи се от лявата му страна и продължихме по него, докато същият не премина в тясна скалиста пътека, изкачваща се стръмно по планинският рид, веднага след като пресякохме „Губешката река“. Погледнах и си записах координатите на началото на пътечката, като същите бяха 43.0817401 23.0419112. Започнахме да се изкачваме по нея, като в самото начало се забелязваха тук-таме хвойни и някое дръвче, но те бързо изчезнаха и пейзажа стана гол. Избъхтахме стръмната част и точно вече излизахме на билото на планината, когато в изневиделица от една туфа трева изскочи един див заек и търти да бяга. Тара веднага хукна по него, въпреки виковете ни да спре. Настана една гоненица, не ти е работа. Заека бягаше със скоростта на куршум, като сменяше рязко посоките, а наляво, а на дясно, но Тара го следваше плътно. Хукнахме гълчейки по тях, за да се опитаме да ги догоним и да я спрем, а също и да и пресечем пътя, ама къде ти…няма стигане. Изведнъж заека драсна в права посока към близкото възвишение и заедно с кучето изчезнаха за секунди. Дани нали е доста по-млад и без раница продължи след тях. А аз останах задъхан да чакам развоя на събитията. След малко Дани се показа и ме извика да дойда. Изпъплих до него и ме заведе при Тара. Беше настигнала горкото зайче и го беше сдавила, а тя седеше гордо до улова си. Какво да я правиш, нали е ловна порода…Язък. Беше малко и не ставаше дори и за „в тавата“… Последва едно дълго „конско“ по неин адрес. Както и да е. Продължихме към дупката, водени от GPS-a и след около десетина минутки стигнахме до един голям и скалист въртоп, в който зееше отвора на пещерата, който определено бе доста внушителен. Забелязахме, че в близост до въртопа има едно езерце от което, къде подземно, къде надземно, се стичаше поточе към, отвора на дупката. Явно езерцето се захранваше от топящите се снегове и дъждовете. Направихме си по някоя снимка и се спуснахме до входа, който тук-там бе украсен с ледени висулки. Пред него си починахме на завет, пийнахме по глътка вода, сложихме каските с осветлението и по чифт ръкавици и влязохме. Пещерната галерия изглеждаше едва ли не като фуния, защото постепенно се стесняваше и спускаше леко надолу, а по подът и течеше въпросното поточе. В началото при входа имаше лек ляв завой и накрая по-остър десен. От изправен стоеж, постепенно се преминаваше в“ любимото“ ни „патешко ходене“, а след това и в „още по-любимото“ ни лазене. При вторият завой, от едно късо, около два метра разклонение в ляво, се стичаше още вода, присъединяваше се към общият поток и заедно се вливаха в крайният „сифон“, където пещерата рязко стесняваше и приключваше. За съжаление нямаше никакви образувания. Според описанието, общата и дължина е шестдесет метра, при денивелация минус шест метра от входа. Кръстена е на едноименната местност, в която се намира. Излязохме от дупката и седнахме да се полюбуваме на красивото малко езерце. Слънчевите лъчи весело играеха по вълничките на повърхността му. Хапнахме набързо, защото въпреки слънцето, си бе доста хладно и ветровито. След това пихме вода и тръгнахме към селото. Колата ни чакаше, където я бяхме оставили, натоварихме се и тръгнахме към дома.
