Из Черепишка пещера зедно с пещерняците от П.К.“Хеликтит“ - София
Всичко започна едва в началото на седмицата. Още от понеделник си направихме сметката, че неделният 29-ти март ни се очертаваше свободен и със съпругата ми Стефани веднага започнахме да кроим планове. Искахме хем да се раздвижим добре, хем да се отърсим от натрупания седмичен стрес, виждайки някоя подземна красота. Тогава се сетих, че отдавна „точим зъби“ на известната Черепишка пещера, явяваща се най-дългата в района на Черепиш и известна със своя лабиринтен характер.
Тази мисъл веднага породи следващата: ами кой познава най-добре този интересен лабиринт? Разбира се, че нашият приятел Константин Стоичков от П.К. „Хеликтит“ - София. Веднага му телефонирах и му споделих какви идеи ни се въртят из главите. Коста също се оказа свободен в неделния ден и веднага откликна на начинанието. Каза, че ще „пусне мухата“ на останалите от неговия клуб и че ще се видим в неделя.
Рано сутринта в неделната утрин минахме със Стефани през село Реброво, за да заберем Коста от къщата му, и веднага хванахме завоите покрай река Искър, водещи към красотите на Черепиш. Първата ни спирка беше при Попското ханче, където ни очакваше още един пещерняк от „Хеликтит“, когото Коста ни представи като Светльо.
Четиримата скочихме отново в колата и продължихме към крайната точка – една от отбивките на главния път София-Мездра, разположена точно между първия и втория тунел, която се явяваше и най-удобният изходен пункт за днешната ни цел. Там вече ни чакаха и останалите двама „хеликтитци“. Това бяха Никола, с който се познавах от друго наше съвместно проникване из пещера Зиданка при Гара Лакатник и Ахилина, с която побързахме да се запознаем.
Тъй като още от ранни зори времето беше далеч от представите ни за приятна и слънчева пролет, а стоманеносивото небе, натежало от облаци, ни заплашваше с обилни валежи, с Коста имахме готов план за действие. Modus operandi, както се казва в детективските романи... За да не се влияем от капризите на Баба Марта, нарамихме багажа и шестимата се занизахме един след друг по тясната и обрасла пътечка, водеща ни надолу към Сухата пещера, с БФСп № 1173. Тя беше идеалното място за целта. Скътана на непристъпно и почти невидимо за окото на случайния турист място, тази пещера се бе утвърдила във времето като един сигурен базов лагер за пещерняците, проучващи района.
Освен че тя бе в непосредствена близост до основната ни цел, Сухата ни предложи безценно удобство - възможността да се преоблечем на сушина и да оставим багажа си на сигурно място. Дори успяхме да се възползваме и от комфорта на масичката с пейките при входа ѝ, преди окончателно да се гмурнем под земята.
Натъкмихме се в пещерните ни одежди, овенчахме главите си с каските, обкичени с челниците, сложихме в две прониквачни торби нужния ни багаж и бодро закрачихме към Черепишката пещера.
Тук може би е моментът да кажа и няколко думи именно за нея. Тя е заведена в главната картотека на пещерите в България под БФСп № 4665 и официално носи името Черепишка пещера, но е позната и като Студената или просто пещера № 160а. Според морфологията ѝ се явява пропастна пещера, с обща дължина 602 метра, при положителна денивелация от входа плюс 29 и отрицателна такава минус 16 метра. Интересен се явява и самият и вход, защото представлява относително широка канализационна тръба, поставена преди години, тъй като същият имал лошия навик да се самозатрупва. Въпреки това, той беше останал верен на себе си и отново се беше затрупал, което правеше проникването невъзможно.
Незабавно се заех с дейността по разчистването му, като впрегнах ръцете и краката си в изкопната дейност. А докато аз се забавлявах с тази „приятна“ процедура, Коста набързо ни разказа за дупката. Оказа се, че пещерата е била известна още в миналото, когато районът на гара Черепиш е бил обект на активно изследване от пещерняците от клуб „Академик“ - София. При прокарването на шосето София-Мездра обаче, входът ѝ бил засипан с пръст и чакъл, като по този начин тя останала в неизвестност в продължение на десетки години. След дългата забрава, входът отново се оказал разкопан, но този път от иманяри. И така, през есента на 1997 година, тя бива преоткрита от двама членове на „Академик“ и то съвсем случайно, докато били на риболовен излет в района. От този момент започнало и обстойното ѝ проучване. Що се отнася до другото ѝ име – „Студената“ - Коста не скри недоумението си защо някой би я нарекъл така. Та в нея нямало нищо студено, ами дори напротив - в сравнение с останалите пещери в района, тя винаги е била една доста топла дупка.
Бях готов с входа и след, като включихме челниците, един по един се шмугнахме през тръбата. За нас със Стефи, а вероятно и за останалите, това бе едно доста нетипично, но същевременно и интересно само по себе си изживяване. И така, водени от Коста, задружно оставихме влажния мартенски ден зад гърба си.
Освен приятната топлина, която усетихме в контраст с мартенския студ, още в тръбата, както и непосредствено след нея ни посрещна и тежка миризма на влага, застояло и гниещи листа. Е, нямаше как да е иначе - та нали само допреди малко входът беше солидно затлачен, капсулирайки този специфичен аромат на подземното затишие... Щом излязохме от тръбата, светлините на челниците ни започнаха да танцуват по стените, разкривайки първите метри от този 600-метров лабиринт. Водени от Коста, поетапно започнахме да откриваме най-интересните части на този подземен лабиринт. Дупката се оказа изключително интересна, раздвижена и технична, но едновременно с това и много, много кална... и то с онази глинестата и лепкава кал, която обикновено не желае да бъде изпрана от екипировката, и то при никакви обстоятелства. Постепенно, къде ходейки, къде с катерене и спускане, но основно с лазене, преминахме през Входните части, Блокажната зала, Втория етаж и камините. Минахме и през разклона за третия етаж, Меандъра за третия етаж, Залата на големите наноси и Меандрите на третия етаж. Последваха Слуховата връзка с камината за втория етаж, Тесняците, Глинената зала и наклоненият тесняк. Така достигнахме до обкичената с красиви образувания Зала с котката. Името ѝ идвало от характерен сталагмит, който, гледан отгоре, наподобявал голяма котка. Ахилина успя да я забележи и дори се опита да ни я покаже, но със Стефи така и не успяхме да я съзрем. Какво да се прави - въображението е особено и много индивидуално нещо... Последва низходящият тесняк наречен Спартакус, след който се наложи да вържем един 12-метров прусек, за два подходящи за целта сталагмита. Така успяхме безопасно да се спуснем по Пързалката, за да достигнем до Крайните зали с драпериите, Чатала и Залата на висящите площадки.
След като разгледахме крайните части, дойде време да се запътим обратно към изхода. И тогава наистина разбрах, че прусекът, който бяхме вързали на Пързалката, се оказа от изключителна важност - не само за спускането, но и за изкачването ни. Неслучайно това място е наречено именно така. То представлява един силно наклонен и на места почти вертикален 6-метров участък, който е невероятно кален и хлъзгав. А за разкош, в дъното му калта е толкова дълбока и лепкава, че сякаш пещерата прави дързък опит да присвои ботушите на всеки, дръзнал да обезпокои най-крайните и съкровени нейни части... един вид отплата за навлизането в личното ѝ пространство. Ако не бе въженцето, доста трудно щяхме да „отлепим“ ботушите си от тази хищна прегръдка, за да можем да продължим към повърхността.
Лека-полека и с нужната концентрация, Коста ни изведе от този чуден подземен свят обратно на повърхността, насред сивия мартенски ден. Когато се огледахме на дневната светлина, видяхме, че гащеризоните ни са толкова кални, че почти не се забелязваше какви са истинските им цветове... Ах, само какво пране ни очакваше у дома! Все пак, по някакъв начин пещерата бе взела своята отплата за дързостта ни...
Под сухия и уютен покрив на базовия ни лагер в Сухата пещера, с охота се освободихме от пропитите с кал и влага, а и понатежали прониквачни екипи и бързичко се преоблякохме в чистите си и сухи дрешки. Нарамихме багажа и поехме обратно към колите.
Светльо тръгна по пътеката, по която бяхме дошли, а останалите решихме да „щурмуваме“ целта, изкачвайки се директно нагоре към пътя. Ей така, направо през гората. Резултатът разбира се беше предвидим - Светльо се беше добрал пръв до финала и ни чакаше, излегнал се на една скала с красива гледка. Дори на мястото, където пътеката излиза на шосето, върху песъчливия банкет ни беше оставил кратка и наистина оригинална бележка: „При колата съм. С.“
Дойде моментът да се разделим. Ние със Стефи трябваше да се прибираме към гара Бов при малката ни дъщеричка Симона, която нямахме търпение да прегърнем. Останалите обаче имаха още малко свободно време и Коста реши да ги заведе и да им покаже още нещо много интересно, криещо се из потайностите на Черепиш...
Важното е, че всички останахме доволни от това наше съвместно приключение. Тръгнахме си уморени, но доволни и щастливи, знаейки, че в бъдеще отново ще планираме такива общи прояви.
След като се прибрахме и нацелувахме скъпото ни дете, дойде време и за най-неприятната, досадна, но и супер важна и направо задължителна част от всяко подземно приключение - прането на използвания инвентар. Просто ще ви споделя, че преценката ни за онази кал, която по-рано ви описах, се бе оказала изключително точна...
А докато думите ми се опитват да ви опишат усещането, то подбраните кадри от нашето приключение ще ви пренесат директно там - заедно с нас насред калните меандри, тесняците и причудливите форми на Черепишката пещера. Ето ги и тях:
