В Темната по темно…
Разказ за една среднощна разходка до зала „Трапезария“, в пещера БФСп № 0511 "Темната дупка ", намираща се в Свогенското село Гара Лакатник.
В сряда, на 30-ти октомври 2024-та година, аз /Стефан Карлов/, Даниел Колев, Юлиян Димитров, Рая Григорова и Иван и Сара Стефанови, решихме привечер и след работа, да направим една разходка до зала „Трапезария“ в „Темната дупка“ на Гара Лакатник. Инициативата дойде от Юли, Дани и Ванката, тъй като не бяха ходили никога до тази зала. На няколко пъти през годината бяха се опитали да стигнат самостоятелно до нея. Ей така, без никой, който познава пътя до там да ги води. Аз самият бях ходил до нея два пъти. Единият път ме заведе Иво Тачев, но това бе преди доста години, когато още бях курсист в клуба. А вторият, бе преди може би около четири или пет години, когато до там ме заведоха Вихрен Петков и Валери Петров - „Док“. Ала да ви кажа, почти нищо не си спомнях от тези прониквания. Те обаче ми разказаха подробно откъде са преминали и докъде са успели да стигнат при последният си опит. Докато слушах разказът им и тъкмо ми казваха за това, как са стигнали до място където галерията прави рязък завой надясно, след това веднага наляво, а подът и е покрит с вода, аз изведнъж си спомних за това място. Казах им, че точно от там върви правилният път и, че залата не е далеч от него. Спомних си също, че трябваше някъде малко след упоменатото място да направим завой наляво, след което галерията отново завиваше наляво и ставаше толкова висока и широка, че човек се придвижва спокойно изправен. А от там „Трапезария“-та бе много близо. Ами значи речено-сторено. Правим го. И така, се уговорихме да се чакаме вечерта около 20:30 часа на паркинга на ресторант „Пещерата“, намиращ се в Гара Лакатник, точно до пътя Своге – Мездра.
Денят се изтъркаля неусетно. Както се казва, въздухът почерня и стана време да тръгвам към уреченото място. Натоварих багажа в колата и минах да взема Дани. Отбихме се до магазина за вода и шоколад и поехме от Гара Бов към дупката. А Юли, Рая, Иван и Сара, щяха да ни чакат направо там. След около десетина минутки бяхме на уговореното място, а останалите не само, че вече бяха пристигнали, ами и почти се бяха облекли в пещерните одежди. За пръв път и ние с Дани да закъснеем… Е нищо де, включихме на режим „турбо“ и се предрешихме на бързи обороти. Разпределихме в две малки прониквачни торби шишетата с вода, няколко шоколада и един 15-тина метров прусек, с няколко лентови примки и карабинери. Метнахме ги на гръб и тръгнахме нагоре по пътеката. За около 5-6 минутки стигнахме пред входа на „Темната дупка“, където изведнъж и с огромна изненада всички съзряхме, че Рая е гушнала някакъв черен и лъскав котарак с малко бяло на гушката за кадем, който доволно и звучно мъркаше. Ама как така, откъде се взе… Рая ни каза, че докато е вървяла последна по пътеката и е била леко по назад от останалите, изведнъж този красив котак се е появил от храстите на пътеката пред нея. А тя понеже много обича котки, веднага и без капка колебание, го е награбила. Е, той наистина бе много хубав и гальовен, та всички му се порадвахме и погалихме. Беше станало 21:00 часа и бе време да влизаме. Писах в общата ни група във „Viber“, където Вихрен бе поел ангажимента да ни бъде дежурна контрола. Но понеже крайният час, преди който трябваше да излезем, бе около 03:00 часа, се разбрахме после отново да пиша в групата, когато всички сме навън. А той щял да става към 04:00 часа и ако няма писано, щял да вдига паника, както сам се изрази. Това добре, ама когато тръгнахме да влизаме, котарака упорито настояваше да ни придружи…, та чак се наложи с Рая да си поговорят сериозно. В крайна сметка той отстъпи и видимо недоволен от преговорите, остана да ни чака пред входа. И така, Юлката ни поведе из „Темната дупка“. Малко след входа завихме наляво, а след това надясно през едно доста ниско, но пък широко място известно като „Фурната“. Промушихме се през нея и продължихме навътре по галерията. Постепенно преминахме през три изкачвания, след които започна тесен пасаж. Минахме през него лазейки и излязохме в „Напречна галерия“, кръстена така защото наистина се развива напреки на основната, където се поизправихме за малко. В краят и завихме надясно, тръгнахме надолу и достигнахме до едно дълбочко езерце. Тук или трябваше да го преджапаме, но определено ботушите ни щяха да прелеят и да се напълнят със студена вода или да минем през едно стеснение от лявата му страна. Е, разбира се, че избрахме стеснението. Пълните с ледена вода ботуши, хич не са приятно нещо... И така, един по един се запрецеждахме през него. Юли бе предпоследен и минавайки от другата му страна, се пресегна да се хване за една хватка, която обаче се оказа нищо не подозиращ и спящ си спокойно прилеп. Та въпросната хватка изведнъж оживя в ръката на Юли, който ахна от изненада осъзнавайки, че в същност държи прилеп. Инстинктивно го пусна и същият падна във водата под тях... Пак добре, че и Юли не го последва. Понеже бях близо и в удобна позиция, веднага се спуснах и грабнах плуващият в езерцето прилеп. Поиздухах леко водата от него и го поднесох към стената на галерията, в страни от основният път място, а той веднага се захвана с малките си пръстчета. Продължихме навътре и стигнахме до мястото, за което ви разказах още в самото начало. А след още малко навътре, галерията си остана ниска, но се разшири значително. Тук някъде трябваше да завием наляво. Намерихме едно разклонение, което вървеше и се развиваше в правилната посока. Обаче, същото бе доста по-тясно от това, което си спомнях. След вторият ляв завой, пък хептен се стесни и пода се превърна в дълго, тясно и дълбоко езеро. Ясно, не бяхме насам… Върнахме се назад и продължихме още малко напред. Тук отново имаше разклонение в ляво, но значително по-широко от предното. Реших аз да се завра напред и да погледна дали сме насам. Минах лазейки десетина метра и достигнах до поредица от пълни с вода плитки синтрови езерца. Изведнъж започна да ми се струва някак познато. Май бях намерил пътя. Продължих още малко и стигнах до ляв завой с друго езерце. Тук галерията стана толкова широка и висока, че човек спокойно можеше не само да върви, ами ако иска и да си подскача. Сега бях напълно сигурен, че сме насам и повиках останалите. За около минута-две вече бяхме в зала „Трапезария“ и седнахме да си починем. Е, аз все пак набързо се разходих и до блокажа, но веднага след това се присъединих към останалите и групово унищожихме шоколадите, който бяхме донесли. Пихме по малко вода и понеже времето напредваше неумолимо, лека-полека тръгнахме към изхода. Някак необяснимо и неусетно бързо, се озовахме пред входа на дупката, където за наше учудване ни очакваше нашият приятел черният котарак. Брей, явно същият бе отговорна личност, а и разговорът с Рая наистина е бил сериозен. Радостта от срещата ни бе взаимна. Отново му се порадвахме и погалихме. Обаче часът бе 01:10 и след, като писах в общата група във „Viber“, че сме навън и всичко е точно, тръгнахме надолу към колите. Нашият мъркащ приятел ни придружи, изчака ни да се преоблечем в чистите дрехи и ни изпрати по живо, по здраво. Е, за малко бе да отпътува заедно с Рая и Юли за домът им, където да се превърне в един образцов домашен любимец, но някак си като по чудо му се размина… Така, след десетина минутки вече бяхме у дома в Гара Бов, където поуморени, обезбирени, но пък радостни от хубавото, пък макар и среднощно раздвижване, седнахме в механата на по хладна бира и сладки приказки.
А ето ги и снимките, които заснехме:
