Разказ за посещението на пропастна пещера "Тарапаната" с БФСп № 5795, намираща се в землището на Мездренското село Оселна.
В един зимен февруарски ден, през 2024-та година, Дани Колев бе дошъл до вкъщи и от дума на дума се заприказвахме за това, от къде в района, човек може да си закупи жива пъстърва. В отговор на моя въпрос, Дани ми спомена, че в края на село Оселна има много хубав рибарник, където отглеждат и продават пъстърва. А през топлите месеци на годината, може да се хапне прясно уловена риба дори и на място, в ресторанта при рибарника. Така, в процеса на разговора, у нас се зароди един въпрос: а дали има пещери в това селце? Една бърза справка в картотеката на БФСп ни отговори на загадката. Оказа се, че района на това Мездренско село не е карстов, но въпреки това, в землището му има една известна и картотекирана пещера. Според описанието, тя бе пропастна, с обща дължина 20 и отрицателна денивелация от входа минус 10 метра. Носеше името „Тарапаната“ и бе кръстена на върха, в чиито масив се намира, а именно връх „Тарапана“, висок 1068 метра. За щастие, във файла с координатите на входовете на пещерите и пропастите в България, имаше публикувани такива: 43.0198600 23.5471400. Стана ни интересно и решихме в първият удобен момент да се разходим до там и да я посетим.
Това се случи на 18ти февруари 2024-та година. Въпреки, че нямаше сняг, неделната утрин бе доста мразовита, а небето бе покрито с плътни, тъмни и навъсени облаци. Реших, докато чакам Дани да дойде, да проверя прогнозата за времето. Тя обаче не бе особено благоприятна и вещаеше обилни валежи от дъжд в ранният следобед. Докато се ядосвах, че небето бе решило да се „издъни“ точно, когато сме свободни, телефонът ми иззвъня. Това бе Дани, който ме извести, че е пристигнал и ме чака пред помещението, в което съхраняваме инвентара. Тъй като, както знаете, то се намира в двора на къщата, в която живея заедно със съпругата ми Стефани Карлова и малката ни дъщеричка Симона, бързо изтичах при него. Споделих му терзанията си относно метеорологичната обстановка, но той с усмивка ми отвърна, че не сме от захар и малко дъждец едва ли ще ни разтопи. И друг път ни бяха „прали“ силни дъждове и това не ни бе отказвало така, че заедно приготвихме нужният ни инвентар. В две прониквачни торби разпределихме багажа, като сложихме каските с осветлението, ръкавици, двата комплекта „джаджи“, едно 20 метрово въже, няколко лентови примки, с карабинери за тях, като накрая прибавихме и по един дъждобран за душевно спокойствие. След това казахме на Стефи името на дупката, нейните координати и контролното време. Натоварихме се в колата, минахме през близкият магазин, от който се снабдихме с вода и малко хранителни припаси и тръгнахме от Гара Бов, към село Оселна. За около 45 минути стигнахме до рибарника в края на селото, който въпреки зимният сезон, изглеждаше много приятно. Тук обаче асфалта свърши и нататък продължихме по черен и каменист път. След около два километра, се озовахме при „У“-образен разклон, точно до един много прилично изглеждаш ловен заслон, с GPS координати: 43.0312834 23.5432258. Понеже пътят до тук не бе особено добър, решихме да оставим колата, а нагоре да продължим пеша. Нарамихме прониквачните торби и водени от GPS координатите на пещерата, поехме по лявото разклонение. Вървейки по пътя, който постепенно набираше височина, се наслаждаваме на красивата природа. Определено заобикалящият ни ландшафт наистина не бе карстов, но това може би щеше да се промени, все пак не бяхме сигнали и до дупката имаше още път. След около 450-460 метра, достигнахме до разклон, отделящ се в ляво, но ние продължихме по основният път. Изминахме още около 550 метра, където, на място с GPS координати: 43.0241428 23.5501505, пътя хвана наляво и се отдели от желаната от нас посока… Явно и този път, нямаше да ни се размине „любимата“ ни спортна дисциплина, а именно „провиране през гъсти храстовидни препятствия, по силно пресечен терен“… Решихме да продължим по дерето, през което протичаше малка рекичка и постепенно да се изкачим до входа на дупката. Напуснахме пътя и се запровирахме из гъсталака. Преминахме покрай един каптаж, който ни се падна отляво и в края на каменистият сипей, който пък бе отдясно, започнахме да катерим стръмният склон. До дупката оставаха около 350 метра по права линия, а в ландшафта нямаше никаква видима промяна. След десетина минути „бъхтане“ по стръмният баир, се добрахме до доста по-равно място и за наша изненада, попаднахме на горски път. Повървяхме малко по него, но той започна да се спуска към дерето. За това го напуснахме и отново се мушнахме в гората, като след минутка бяхме пред входа на дупката. Сверихме координатите и те съвпадаха без отклонения с публикуваните. Входът не бе напълно отвесен, а беше силно наклонен и покрит със шума. Все пак, решихме да пуснем въжето, за да ни е по-удобно, а и да не се окаже, че под шумата е кално и хлъзгаво. Пък и за какво иначе го бяхме носили на гръб чак до тук? Сложихме си „джаджите“ и съвместно организирахме няколко закрепвания с лентови примки, на дърветата около входа. Пръв по наклона се спуснах аз, а под шумата наистина бе доста кално и се хлъзгаше неприятно. След около 6-7 метра стигнах до равен участък и зала, където въжето повече не бе необходимо. Откачих си и извиках на Дани „свободно“ и той бързо се спусна при мен. Започнахме да разглеждаме заличката. В дясно от нея имаше късо, около 3 метра и ниско разклонение. Хвърлихме му един бърз поглед и се върнахме в основната галерия. По подът имаше следи от усилена иманярска дейност и се въргаляха изгнили дървени греди, стара лопата, една кофа и ред други боклуци. Изкачихме се малко и галерията направи ляв завой, след което се стесни. Промушихме се през едно възходящо и късо тесняче и излязохме в друга малка зала, където бе и краят на дупката. Съдейки по нейният характер, тази пропастна пещера определено не бе карстова, а разломна. Та за това, в нея липсваха вторични карстови образувания, а тавана и стените и, красяха само десетина зимуващи прилепа. Направихме няколко снимки и бързичко изкочихме на повърхността. Добре, че бяхме пуснали въжето, че иначе щеше да падне голяма веселба по хлъзгавият наклон към изхода. Най-вероятно, през летният период, когато земята е суха, проникването може да се осъществи и без въже, но когато е влажно, е хубаво да го има. Отвън облаците изглеждаха доста по-натежали и най-вероятно имаха намерение скоро да изсипят съдържанието си върху нас. За това, събрахме набързо багажа и решихме, докато все още не е заваляло, да се прибираме и да хапнем вкъщи „на сухо“. За целта, се спуснахме до близкият път и тръгнахме по него. Той, се спусна към дъното на дерето, пресече рекичката и зави наляво, точно в нужната ни посока. За нула време стигнахме до мястото, където на идване го изоставихме и тръгнахме напряко…Само ако знаехме, че минава точно до пещерата, колко излишни усилия и време щяхме да си спестим…Нищо де, както се казва, движението е здраве. За друг път ще знаем. Върнахме се при колата и тръгнахме. Таман се добрахме до рибарника и асфалтовият път и започна да вали… Значи бяхме успели да предвидим нещата правилно и да се измъкнем сухи. Обадих се по телефона на Стефи, като и казах, че пътуваме към дома и всичко е наред. А какво в крайна сметка стана с рибата ли? Ами, не можахме да си купим такава, понеже рибарника не работеше.
Ето и няколко кадъра от пропастната пещера „Тарапаната“:
Автор: Стефан Карлов